— По дяволите, какво е това? — попита тя сърдито.
— Продължавайте! — заповяда Леман. — Лейтенант Хартман ще ви обясни всичко.
Бронираната врата на централата беше полуотворена и макар че бяха изминали само няколко минути, откакто бяха напуснали помещението, то изглеждаше напълно променено. Сега зад компютърния пулт седяха двама техници, а Хартман се беше навел със загрижено лице над една маса, покрита със скали и малки екрани. Всички монитори на стената работеха и показваха части от града.
— Какво се е случило? — запита Черити.
Хартман я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Очите му се бяха смалили.
— Наистина ли не знаете, или сте просто една добра артистка?
Черити отговори с трудно овладян, но видимо треперещ глас:
— Нямаше да питам, ако знаех. Какво става? — Тя посочи Леман, който стоеше на половин крачка зад Кайл. — Защо започнахте изведнъж да се държите с нас като с пленници? Какво се е случило?
Хартман помълча за момент, а после се изправи и даде знак на войника да смъкне оръжието си. Леман го послуша, но продължи да държи пушката готова за стрелба.
— Открили са ни — каза Хартман.
Той посочи към стената с мигащи монитори, на които се виждаше цяла армия от бавно приближаващи се планери и черни четирикраки мравки воини.
— Няма съмнение. Те идват насам. Изглежда, още не знаят точно къде сме, но се приближават.
— И сега вие смятате, че ние сме виновни за това — предположи Черити.
— Нищо не смятам — отвърна хладно Хартман. — Знам само, че две и две са четири, капитан Леърд. Ние сме от петдесет години тук и те се опитват петдесет години да ни открият. И изглежда, че точно днес са успели. Странна случайност, нали?
— Може би не е случайност — каза спокойно Кайл.
— И аз дойдох до същото заключение — отвърна Хартман.
— Но все пак не смятате, че ние сме ви предали?! — каза възмутено Черити.
— Не — отговори Хартман. — Вероятно не вие, капитан Леърд, но може би странният ви приятел. Не съм нито глупав, нито сляп. Който и да е този негодник, едно е сигурно: не е някой набеден революционер като вашия приятел, индианеца.
— Така е — потвърди Черити.
— Приближават се, господин лейтенант — каза единият от двамата техници. — Още четири или пет километра. — Той захапа замислено долната си устна и измърмори: — Не разбирам. Ако не знаех, че е невъзможно, бих се обзаложил с дясната си ръка, че извършват пеленгиране в триъгълник.
Хартман му хвърли изпълнен с упрек поглед, а Черити се засмя саркастично.
— Ако смятате, че имаме у себе си радиопеленгаторен предавател или нещо подобно, претърсете ме спокойно, господин лейтенант. Без фалшив срам.
Очите на Хартман блеснаха гневно.
— Казах ви вече — не съм нито глупав, нито сляп — отвърна раздразнено той. — Знам, че никой от вас не носи нещо подобно у себе си. Но обяснете ми как иначе са ни открили, ако не чрез вас?
— Може би са засекли „търтея“ — каза Черити, повдигайки рамене.
Хартман направи гневен жест.
— Глупости! Той беше проверен основно, преди да го повикаме обратно. Смятате ли, че бихме издържали петдесет години тук, ако се оставяхме да бъдем преметнати толкова лесно?
Кайл го изгледа с дълъг въпросителен поглед, а после се отправи бавно и мълчешком към малката масичка, върху която лежаха „търтеят“ и подобната на бръмбар броня. Хартман го последва, като му хвърляше враждебни погледи, но не каза нищо, а блъсна назад Леман, който с иронично присвити устни понечи да последва Кайл. Черити видя как Кайл вдигна матирания сивкав метален диск, повъртя го за момент в ръцете си, преди да го постави обратно, и се обърна към празната броня.
— С колко време разполагаме още? — попита Черити.
Вместо отговор Хартман погледна първо батерията на мигащите монитори, върху които се виждаше приближаващата се армия на мороните, а после и двамата техници зад пултовете.
— Десет, най-много петнадесет минути — отговори един от двамата мъже. — Освен ако не ни засекат преди това.
— Не могат — възрази Хартман.
Гласът му прозвуча по-скоро безпомощно, отколкото убедително. А техникът дори не си направи труда да възрази.
— Напротив, могат.
При тези думи на Кайл Черити и Хартман погледнаха изплашено.
Мегавоинът бе отстъпил крачка назад от масичката и държеше бронята на „търтея“ в дясната си ръка, а в протегнатата му лява ръка имаше някакъв малък, чер предмет.