— Бил съм прав — каза той. — В „търтея“ е имало „дървеница“.
— Напълно изключено е! — възрази раздразнено Хартман. — Многократно сме го…
Очите му се разшириха от учудване, когато видя какво беше намерил Кайл в черупката на насекомото.
Беше дървеница. В истинския смисъл на думата. Не някой от онези малки, коварни технически уреди, които се обозначават с тази дума, а истинска дървеница.
Насекомото не беше по-голямо от нокътя на малкото й пръстче.
Имаше черно-кафява, лъскава хитинова обвивка като почти всички живи същества, които нашествениците бяха пренесли от своя свят, и безброй малки, непрестанно трептящи крачка.
— Какво е това? — попита Хартман.
— Търсач — отвърна Кайл. А когато Хартман и Черити смръщиха въпросително чела, той продължи: — Поставят ги, когато искат да проследят някого. Не са особено интелигентни и опасни, но имат две особености — те са моногамни и имат телепатични способности.
Объркването в очите на Хартман се превърна в див ужас.
— Вие смятате, че това нещо… чете мислите ни?!
— Не — отговори Кайл, като поклати глава. — Една двойка, която веднъж се е събрала, остава да живее заедно през целия си живот. Необичайно за насекоми, но за тях самите не е опасно. Едва когато единият умре, умира и другият. И те могат да открият мисловните вълни на своя партньор на стотици мили. Именно това ги прави опасни. — Той посочи екраните зад себе си. — И в някой от тези планери имат подходяща за това женска — каза той. — Трябва само да следват посоката, в която тя иска да отиде, и ще ни открият.
Той млъкна за момент, а сетне взе миниатюрното насекомо между палеца и показалеца си и го стисна. Чу се сухо пукане и лицето на Хартман се сви от погнуса, когато Кайл хвърли на пода остатъците от животното и ги настъпи.
— Това е… невероятно — измърмори той.
— Не — каза спокойно Кайл. — Не е нещо необичайно. Слагат ги много често. По-надеждни са от изкуствените пеленгаторни предаватели и се откриват много по-трудно.
Хартман го погледна мимоходом.
— Откъде знаете всичко това? — попита той. — Не сте някой от тези разбойници. А вие също не сте от тях, капитан Леърд.
— Така е — потвърди Кайл. — Но по-късно ще говорим за това. — Той посочи отново стената с мигащите монитори. — Сега ще им е необходимо повече време, но въпреки това ще ни открият. По възможно най-бързия начин трябва да изчезнете оттук.
— И да изоставим станцията? — попита Хартман, поклащайки отрицателно глава. — Търсят ни от половин век, без да могат да ни открият.
— Защото не са търсили сериозно — каза спокойно Кайл. — Повярвайте ми, лейтенант Хартман. Ако действително искат нещо, те го постигат.
— В най-лошия случай можем да се отбраняваме — възрази Хартман. — Наистина са много, но смятам, че ще можем да се справим с тях.
— Не можете — каза Кайл. — Навън има петдесет или шестдесет планера и дори да ги отблъснете, те ще изпратят петдесет-шестдесет нови.
— Или някой като вас — каза тихо Хартман.
— Или някой като мен — потвърди Кайл.
Две-три секунди лейтенант Хартман го наблюдава безмълвно, а после сведе поглед, въздъхна дълбоко и кимна.
— Извикайте лейтенант Фелс и останалите, Леман — каза той. — И вървете да разчистите тунела за бягство. — После се обърна към двамата мъже зад компютърните пултове: — А междувременно вие пригответе всичко за евакуиране. Най-късно след десет минути трябва да изпразним помещението.
7.
Стоун се движеше трудно в бронираната си предпазна униформа.
Тя бе комбинирана с вградена скелетна конструкция, усилваща всяко негово движение, така че всяка негова стъпка беше придружавана от слабото бръмчене на сервомоторите. Въпреки това той се чувстваше така, сякаш носеше тонове на раменете си.
Струваше му се, че усеща пот върху кожата си, но малките уреди, монтирани в шлема му, показваха, че климатичната уредба на костюма функционира безупречно. А и радиоактивността не беше по-висока, отколкото на борда на планера, където бе облякъл костюма. Въпреки това Стоун сякаш усещаше сърбеж и лазене на мравки; чувство — особено неприятно в такъв костюм, позволяващ на този, който го носи, всичко друго, освен да се почеше.
Стоун се опитваше да не обръща внимание на топлината и сърбежа.
От момента, в който беше напуснал планера и бе излязъл в този ад от радиация и горещина, той вече съжаляваше, че не беше послушал мравката и не бе останал на борда. Но връщането в сигурното убежище на военния кораб би му коствало същото душевно усилие, както и да продължи.