— Това е погрешен път — каза той. — Знаете, че по-широкият път невинаги води към вратата на рая. Пише го в Библията.
— Вероятно мороните не знаят това — отвърна Нет. — Не вярвам да четат Библията.
Черити посочи Щерн, чиято фигура беше почти изчезнала в червеникавата светлина на тунела.
— Къде отива той?
— Подготвя малка изненада за вашите приятели — отговори Хартман неохотно, като едновременно с това направи жест с двете си ръце да вървят по-бързо.
Те почти се затичаха, но Черити знаеше, че имаше причина да се бърза. Малко преди да напуснат убежището на Хартман тя бе хвърлила поглед върху мониторите и това, което бе видяла, я бе ужасило. Макар че Кайл беше унищожил телепатичното насекомо, мравките се приближаваха към скривалището им. Нямаше да мине много време и те щяха да открият замаскирания вход към подземната база на Хартман, а с това и входа към тунела за бягство.
Бяха изминали около половин миля в почти непрогледния мрак, разкъсван само от светлината на един фенер, закрепен към колана на Хартман, когато лейтенантът им даде знак с ръка да спрат. С бързи, но много сигурни движения той измъкна от колана си една електрическа отвертка и с нея отвори ръждясал метален капак, скрит толкова умело в йода, че Черити и останалите бяха минали по него, без да го забележат. Под капака се виждаше подвижна стълба. Без да чака Хартман да каже нещо, единият от войниците се спусна по нея и изчезна бързо в тъмнината. Хартман спря и направи подканващ жест с ръка.
— Заповядайте!
Черити се поколеба за момент, но после разбра, че нямаха друг избор, освен да се оставят в ръцете на Хартман за добро и лошо.
Стълбата се разтресе под тежестта им и на нея й се стори, че чува скърцането на ръждясалите болтове в стената. Стъпалата бяха ръждясали и толкова грапави, че хващането в тях им причиняваше болка. От дълбочината ги лъхна дъх на застоял въздух. Но когато достигна края на стълбата, тя най-сетне видя светлина.
Леман също беше запалил фенер и го бе поставил на пода. Лъчът му осветяваше някакво гротескно превозно средство; на пръв поглед то приличаше на вагонче от железниците в увеселителните паркове, но не се движеше по релси, а върху дузина по-малки гуми, които очевидно бяха монтирани допълнително. Имаше само шест седалки, но те бяха достатъчно широки, за да могат всичките да се сместят вътре.
Със смесица от любопитство и нетърпение Черити наблюдаваше как войникът отвори един капак в корпуса на вагончето и пъхна главата и горната част на тялото си в него. Известно време той вършеше безмълвно нещо вътре, а когато отново се появи, ръцете и част от лицето му бяха изцапани с масло.
— Проблеми? — попита Скудър, който междувременно също бе слязъл по стълбата.
Леман го изгледа с враждебен поглед и Скудър се извърна.
След секунди Хартман слезе последен по стълбата. Черити забеляза, че електрическата отвертка вече не висеше на колана му. Вероятно я бе оставил горе, за да могат двамата техници, които го следваха, да затворят отново капака.
Тя огледа с любопитство тясната подземна галерия. Беше кръгла и таванът й беше толкова нисък, че едва можеха да стоят изправени. Стените й бяха метални, разядени от ръжда и покрити с големи, мазни петна. Очевидно се намираха в подобен свързващ тунел, какъвто Жан и приятелите му бяха използвали в Париж.
Черити се извърна отново към Леман, който още се занимаваше с мотора на вагончето. Скудър стоеше до него с ръце, пъхнати в джобовете на изпокъсаното му кожено яке, и се хилеше злорадо.
— Какво, по дяволите чакате? — изръмжа Хартман.
Леман се изправи изплашено и удари темето си във вдигнатия капак на мотора. Лицето му се изкриви от болка.
— Не… не може да запали — каза смутено той.
— Тогава го поправете! — изруга Хартман.
— Да, ще се опитам — каза Леман. — Но аз…
— Може би ще мога да помогна — предложи Скудър.
Леман го погледна със смръщено чело.
— Разбирате ли нещо от мотори? — попита той.
Скудър сви рамене.
— Малко.
— Според мене — изръмжа Хартман — не е възможно да бъдете по-несръчен от този идиот.
Той хвърли заплашителен поглед към Леман и му направи знак с ръка да се отстрани.