— Какво става? — извика тревожно тя.
Никой от тримата войници не отговори, но Черити видя как Фелс и Хартман се наведоха напрегнато към мониторите и започнаха да наблюдават тревожно изображенията върху тях. Докато тя си проправяше път напред, Фелс натисна няколко шалтера и моторът и вътрешното осветление на колата изгаснаха. Сега единствената светлина идваше от малките монитори пред войниците, а те също изгасваха един след друг, докато накрая остана да работи само един екран.
— Какво става? — попита повторно Черити.
Хартман махна ядосано с ръка, без да се обръща към нея.
— Тихо! — прошепна той. — Нито звук повече!
Черити погледна тревожно малкия монитор и замръзна от ужас.
Екранът показваше част от пуста улица, по която се движеше колата. На по-малко от сто метра пред нея се виждаха безброй черни, подобни на мравки фигури, а над тях кръжеше огромен сребрист диск.
— Все още ни търсят.
Хартман кимна напрегнато, но не отговори.
Мравките се движеха бавно по улицата, като все още влизаха поединично или на групи в разрушените къщи.
— Няма да успеем да минем — каза ядосано Хартман. — Претърсват всяко кътче.
— Смятам, че това нещо е напълно изолирано — каза саркастично Кайл.
Хартман му хвърли гневен поглед.
— Така е — каза той. — Освен ако не се опитат да разбият вратата. — Той помисли за момент, а после направи заповедническо движение с ръка. — Поемете курс на запад.
С крайчеца на очите си Черити видя как Фелс се сепна.
— Но това…
Хартман го прекъсна:
— Знам какво означава това — каза той. — Но в никакъв случай няма да успеем да преминем напред.
Най-после Фелс кимна и отново се втренчи в монитора. Изминаха почти десет минути, преди колата да потегли отново. Фелс изчака търпеливо по-голямата част от мравките да изчезнат в някакви развалини и скатове, даде внимателно газ, зави надясно и навлезе в тясна, почти задръстена от руини и насипи уличка.
Сега пътуваха много по-бързо и Фелс се прояви като отличен шофьор. Той си проправяше път през трудния, покрит с развалини терен. Очевидно беше пътувал често по този маршрут и познаваше местността като пръстите на ръката си.
Докато се движеха на запад, местността започна да се променя.
Улицата все още бе обградена от изгорели и съборени къщи, но все по-често Черити виждаше зелени и пурпурни петна. Скоро в разрушения асфалт пред тях се появиха и първите зелени туфи, а след още десет минути бронетранспортьорът вече се движеше през някакъв разрушен град, който почти не се различаваше от крайните квартали на свободната зона в Париж. От дълбоките пукнатини в земята се подаваха растения, сухи храсти, малки изкорубени дървета, но и зловещата зелено-виолетова флора на мороните, която нашествениците бяха засадили и в този град. Тук тя не вирееше така добре, както в Париж; вместо да измести местната растителност, тя се бе задоволила само да запълва празнотите в нея.
Внезапно на екрана се появиха очертанията на човешка фигура и Фелс натисна спирачката.
Човекът бе дребен и вървеше толкова наведен напред, че изглеждаше като гърбав. Косата му беше дълга до раменете и сплъстена, а по-голямата част от лицето му бе скрита зад брада, която сякаш не бе подстригвана през целия му живот. Беше облечен в дрипи, под които тук-там се виждаше тъмна кожа, покрита с белези и големи, възпалени места.
— Кой е този? — попита Черити изумена.
Хартман изсумтя:
— Някакво гадно животно — каза той.
Нескритото отвращение в гласа му накара Черити да извърне объркано поглед от екрана и да погледне Хартман. Лейтенантът наблюдаваше фигурата върху монитора със смесица от яд и погнуса.
— Животно? Смятате…
— Останало живо? — каза Скудър, като се приближи с любопитство и се опита да хвърли поглед върху екрана през раменете на Черити и Фелс. — Значи има и други оцелели тук?
Хартман кимна.
— Ако искате да го наречете така — каза той. — Те са животни! Изглеждат като хора, но не са, повярвайте ми.
Скудър понечи да възрази, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Гласът на Хартман не бе изпълнен само с презрение. Тя усети със сигурност, че не е особено разумно да се връщат отново към тази тема.
— Продължавай! — заповяда Хартман на Фелс. — Но внимателно!
Фелс потегли предпазливо, фигурата изчезна от екрана така бързо, както се бе появила, но на Черити й се струваше, че усеща някакво бързо преминаване на живи същества през сенките на руините.