— Предавателят! — изрева Хартман, когато Фелс последен се изкачваше върху покрива. Младият войник се сепна, обърна се нервно и непохватно се върна в колата.
— Предайте местоположението ни! — извика Хартман. — Код 5!
— Какво означава това? — попита Черити.
— Ще продължаваме на запад — извика отново Хартман. — Не можем да останем тук. За секунди ще засекат предавателя и ще пристигнат.
Воят на бурята стана толкова силен, че стана невъзможно да се чуват, когато излизаха от клопката по покрива на колата. Черити закри лицето си с две ръце, но въпреки това имаше чувството, че летящият във въздуха пясък ще смъкне за секунди кожата от лицето й.
След като пресякоха улицата и се подслониха под някакви развалини, бурята утихна малко. Трябва да беше ураган, който не бяха забелязали от вътрешността на бронираната кола. Хартман спря, обърна се към тях и намигна между пръстите на дясната си ръка, — която бе закрил очи. Той посочи на запад и направи някакво неразбираемо движение; вероятно искаше да им каже, че трябва да останат скупчени заедно.
Потеглиха приведени срещу бушуващия ураган. Макар че Скудър и останалите вървяха само няколко крачки зад тях, фигурите им се виждаха като размити сенки. Черити забеляза, че индианецът бе обгърнал с ръце раменете на двете момичета и ги тласкаше пред себе си, а Кайл носеше на раменете си безжизнената фигура на ранения техник. От Гурк нямаше и следа, но за него Черити се безпокоеше най-малко. Досега той винаги бе успявал да се грижи за себе си.
Спряха за момент под прикритието на огромен скат, за да се уговорят. Крещяха, за да се чуват.
— … в гората! — разбра Черити. Хартман викаше с все сила, но бурята заглушаваше гласа му, така че тя разбра само откъслечни думи. — … между развалините ще ни открият! Трябва… да достигнем до гората… внимавайте! Навсякъде… животни!
Заклатушкаха се по-нататък. Черити се свлече два пъти, а останалите с мъка успяха да пресекат откритото място пред покрайнините на гората. Вятърът сякаш ги връхлетя с удвоена сила.
Но все някак успяха. След минути, които им се сториха цяла вечност, потеглиха през гъстата млада гора. Гъстите листа и клони бяха много по-сигурна защита срещу вилнеещия ураган, отколкото разпръснатите развалини, между които той се извиваше и набираше още по-голяма сила.
Черити спря, като дишаше тежко, и се огледа с неохота. Гората беше толкова гъста, че й бе трудно да разпознава Хартман и двамата войници, които стояха само няколко метра пред нея. Тя понечи да отиде при тях, но в същия момент висок, пронизителен звук разкъса воя на бурята и бляскава светкавица раздра тъмнината. Секунди по-късно до тях долетя приглушеният трясък на експлозия.
— Какво беше това? — попита ужасена Нет.
— Колата ни — отговори Хартман мрачно. — Засекли са предавателя. По дяволите! — Лицето му помръкна още повече. — По-бързо, отколкото смятах.
— Тогава трябва да изчезваме оттук — каза изплашено Скудър.
Хартман махна успокоително с ръка.
— Не е необходимо. Тук сме на сигурно място.
— На сигурно място? — изсмя се иронично Скудър. — Един лазерен залп от покрайнините на гората и…
— Няма да го направят — прекъсна го спокойно Хартман.
— Защо не? — осведоми се Черити.
— Няма да го направят — каза отново Хартман. — Но въпреки това трябва да изчезваме. Може да пристигнат след секунда. Ако моторът въобще запали в тази буря. А тези проклети планери не са единствената опасност тук.
Те продължиха, притиснати плътно един до друг, при което Хартман внимаваше да не напускат гората, но и да не навлизат много навътре в нея. Напредваха бързо, макар че понякога се натъкваха на препятствия: зеещи пукнатини в земята, останки от зидове и сипеи, които още не бяха погълнати от избуяващата растителност в гората, или мочурища, обитавани вероятно от подрастващи мравки.
Бе изминал около половин час, когато Кайл отскочи внезапно с приглушен вик и вдигна предупредително ръка. Черити спря рязко.
Хартман и двамата му придружители също замръзнаха на място и погледнаха въпросително младия боец.
— Какво има? — попита тревожно Черити.
— Аз… не съм сигурен — отговори Кайл с напрегнато от усилието да се концентрира лице. — Но нещо… идва.
— Нещо?
Кайл сви безпомощно рамене.
— Хора — каза най-сетне той. — Твърде много. Петнадесет, а може би шестнадесет.