— Можем — отвърна невъзмутимо Луцифер. — Експлозивът не бе възпламенен дистанционно. Бяха оставили един от хората си, който го е задействал ръчно.
С повторно стенание Стоун затвори очи. Известно време той не знаеше кое бе по-лошо — ядът заради случилото се или ужасът от представата, че един от тези глупаци се бе самовзривил, за да унищожи няколко мравки.
— Колко зле… съм? — попита с мъка Стоун.
— Много зле — отговори Луцифер с хладния и равен тон на някаква машина. — Тялото ви е неизлечимо увредено.
Измина около секунда, докато Стоун разбере какво казва адютантът му. Той отвори ужасено очи и се втренчи в огромната мравка.
— Неизлечимо?
— Няма причина за безпокойство — успокои го Луцифер. — Вече летим обратно към Ню Йорк. Апаратурата на борда на този кораб е достатъчна, за да поддържа до там жизнените функции на тялото ви.
— Означава ли това, че… съм осакатен? — попита ужасен Стоун.
Луцифер отговори на безжизнения си машинен език:
— Не. Уврежданията не могат да се отстранят. Ще имате ново тяло.
Трябваше да измине известно време, за да разбере Стоун какво бе чул. Той изгледа мравката с поглед, изпълнен с недоверие и ужас.
— Ново тяло?
Беше чувал, че нашествениците могат да възстановяват тялото по произволен модел. Машината, чийто принцип на действие бе наблюдавал веднъж със собствените си очи, не се задоволяваше само с това да възпроизведе перфектен дубликат на тялото. Тя пренасяше в новото тяло цялата индивидуалност, съзнанието и всички спомени.
„А това означава, помисли си с ужас Стоун, че те могат да четат мислите ми.“
Всичко, което някога бе чувствал и мислил, което бе казвал и вършил.
А това означаваше, че щяха да научат, че той ги бе предал.
Лагерът на варварите бе разположен на брега на широка, спокойна река. Тук-там от бляскавите води на реката стърчаха остатъци от зидове, които на звездната светлина изглеждаха като отлети от катран; на отделни места по брега се виждаха полуразрушени крайбрежни съоръжения, но почти целият бряг бе превзет от избуяващата зеленина.
А брегът не беше безлюден. Още по време на двучасовия си поход се натъкваха на мъже и жени, така че броят на придружителите им се бе увеличил. Това, което се простираше пред тях, беше цял град, макар че човек трябваше да се взира много внимателно, за да го разпознае. Изглежда, че по-голямата част от варварите живееше под земята. Черити разпозна само няколко колиби, построени от шума и клони, но множество грижливо замаскирани дупки в земята.
Диваците ги заведоха до един от тези входове, зад който намериха това, което бе очаквала Черити: мазата на сградата, която някога се бе издигала тук. Това беше огромно правоъгълно помещение, осветено от стотици факли.
Когато кракът й докосна стълбата, Черити спря неволно. Тя забеляза как Хартман и двамата войници се сепнаха и посегнаха към пушките си. Но все пак не изпълниха движението докрай. За тяхна всеобща изненада варварите не ги обезоръжиха, но както индианецът, така и Кайл вероятно разбираха колко малко би им помогнало оръжието срещу многочислената маса диваци, която виждаха пред себе си.
В огромната сводеста маза имаше стотици местни хора: мъже, жени, деца и старци, които седяха на малки групи около горящи огньове, лежаха върху снопове шума и дрипи и спяха, говореха или ядяха, или пък вършеха други неща, чието значение Черити не успя да разбере. Докато ги водеха през огромната подземна зала, някое лице се надигаше от време на време и им хвърляше незаинтересован, бегъл поглед. Веднъж две деца повървяха няколко крачки след тях, а после спътниците им ги прогониха със заповеднически жестове.
Ситуацията изглеждаше на Черити все по-нереална. Представата, че никой не обръща внимание на пленничеството им, не бе логична.
Отведоха ги в малко помещение без врати в задната част на мазата, където Джеърд безмълвно, но с изразителни жестове им обясни, че трябва да изчакат тук. За най-голяма изненада на Черити при тях не остана никой от придружителите им.
Когато варварите изчезнаха, Хартман се нахвърли върху нея:
— Браво, капитан Леърд — каза остро той. — Това бе наистина майсторско стратегическо постижение. Постепенно започвам да разбирам защо САЩ са изгубили войната срещу нашествениците!
Черити понечи да отговори, но Кайл я изпревари.
— Все още сте жив, или?
Хартман го измери с поглед, в който се четеше смесица от гняв и презрение.