— Да — каза отсечено той. — Въпросът е само в това, дали още дълго ще можем да се радваме на това.
— Какво става с вас, Хартман? — каза спокойно Черити. — Досега не са ни сторили нищо.
— Вие го казвате! — изръмжа Хартман. — Досега!
— Какво означава това? — намеси се Нет. — Наистина ли мразите толкова много тези хора, или просто се страхувате?
Хартман я възнагради с такъв поглед, сякаш не се решаваше дали си струва въобще да отговаря на уейстлендърката.
— Да — отговори той, — страхувам се.
— Досега не са ни сторили нищо — каза Скудър.
— Не се радвайте, твърде рано е — отговори Хартман. — Няма да сме първите, убити от тези зверове.
— Защо ги наричате така? — попита Скудър.
— Защо не са нищо по-различно! — отговори Хартман с изпълнен със злоба глас. — Огледайте се наоколо. Те живеят като животни. — Той направи гневен жест към съседното помещение.
— Може би живеят по-различно — каза Черити.
Тя бе отишла до входа, но не бе напуснала помещението. Беше се облегнала на стената и гледаше замислено навън.
Това, което видя, я обърка още повече. На пръв поглед сякаш сбирщината от мръсни, дрипави фигури в този бетонен бункер потвърждаваше думите на Хартман; тук-там активността им се бе запазила, но повечето от тях просто седяха безмълвно и се взираха тъпо в празното пространство. Тя се сети отново за Джеърд и странния израз в очите му; една празнота, която може би бе израз на съвсем различен, чужд начин на мислене.
„Вероятно, помисли си тя, Хартман с прав, макар и по съвсем по-различен начин, отколкото предполага. Тези мъже и жени тук биха могли да бъдат наследници на ония, които някак бяха преживели опустошението отпреди половин век.“
Беше трудно да се разберат подробностите под мръсотията, дългите сплъстени коси и дрипите, но Черити смяташе, че повечето от фигурите са сакати. Някои се движеха по много особен начин, други имаха гърбици или неестествено дълги крайници. Тя видя млада жена, чието лице бе почти изцяло покрито с огромен, чер тумор и друга без крака, която обаче се движеше много сръчно и бързо на лакти и колене.
Черити се обърна към Хартман и повтори въпроса, който Нет бе задала преди минута.
— Защо толкова ги мразите, Хартман?
Вместо да я скастри, както бе очаквала, Хартман само я погледна изморено.
— Съвсем не ги мразя — каза той. — Може би се страхувам от тях. Всички ние се страхуваме от тях.
— От тези безвредни диваци? — посочи с неопределен жест Кайл варварите навън. — Не говорите сериозно, че тези хора представляват опасност за вас?
— Напротив — отвърна сериозно Хартман. — Знам, че създават друго впечатление, но са опасни. Нападнаха няколко от подслушвателните ни станции. В базата почти няма човек, който да не е загубил заради тях приятел или роднина.
— Но те са диваци! — възрази Скудър. — Дори нямат и оръжие. С копията и секирите си…
— Вече изживяхте това, което направиха с колата ни — прекъсна го Хартман. — Не ги подценявайте. Петдесет години се боря срещу тях и до ден-днешен не знам кой ще спечели тази война.
— Петдесет години? — Нет погледна лейтенанта с нескрита ирония. — Но вие не сте по-стар от четиридесет.
— На четиридесет и две съм — каза Хартман с бегла усмивка.
— Имате камера за спане — предположи Гурк.
Хартман кимна.
— Обитаваме външните станции, като редуваме девет години сън и една година стража. А това е повече, отколкото човек може да издържи.
Нет и Скудър погледнаха Хартман и двамата му войници изненадано, а Черити само се учуди леко, че не се бе сетила за това.
Непринудеността, с която Хартман говореше за нейния собствен престой в камерата за спане, би трябвало да й подскаже какво всъщност ставаше тук. Най-сетне знаеше със сигурност, че техниката на изкуствения зимен сън не бе патент само на САЩ.
И въпреки това тя започна да гледа на Хартман и двамата му спътници със съвсем други очи. Изведнъж проумя враждебността и горчивината на тримата мъже и разбра какво става в душите им. И тя бе изпитвала същите чувства малко след събуждането си. Тези трима мъже познаваха тази планета такава, каквато бе преди. Познаваха и този град преди той да бъде разрушен и превърнат в истински ад, вероятно знаеха всяка отделна улица и всяка една сграда там вън и за тях тази гледка трябва да беше много по-ужасяваща, отколкото за останалите. Но чувството на съпричастност, което я бе обзело след тези размишления, трая само няколко минути и после отстъпи място на гнева.