— Нуждаеше се от сън. Почти четиридесет и осем часа сме на крак.
Черити понечи да възрази нещо, но Джайл вече се бе приближил и вдигна ръка, за да привлече вниманието им към себе си. Безмълвно и с кратки, но недвусмислени жестове, той подкани нея и останалите да излязат при него.
Те прекосиха подземието и се изкачиха нагоре. Сивкавата светлина, проникваща през полузасипания вход, бавно отстъпваше място на светлата утринна зора. Изведнъж Черити долови учудващо многообразие от звуци: ромон на река, шум на вятър в клоните на дърветата, птичи песни и откъслечен лай на куче, но и непознати, странни звуци, които не можа да определи. Изглежда, че сетивата й се бяха изострили в сравнение с предишната вечер. Тя чуваше дишането на Скудър зад гърба си, стъпките на спътниците си върху бетонната стълба, лекото шумолене на дрехите им и острия, метален звук, причинен от оръжията им. Възприемаше цветовете и миризмите така осезателно, както отдавна не й се бе случвало. Тя разсъждаваше объркано дали единствено тези няколко часа сън бяха изострили така много сетивата й.
Когато излезе на открито след Джайл, примижа, заслепена от силната утринна светлина. Впечатлението й от предишната вечер се потвърди. Изглежда, че бяха попаднали в някакъв град на джеърдите. Черити забеляза стотици от рошавите фигури. Но това бе някакво много особено селище. Имаше множество прости, построени от клони и шума колиби и няколко ниски сгради от камък и ръждясала гофрирана ламарина. Джеърдите се бяха постарали да променят малко неща и да не разрушат нищо. Колибите се бяха наклонили според естествения растеж на дърветата и следваха разположението на терена, който се спускаше леко към реката.
Тогава Черити видя сянката, обърна се автоматично и стаи дъх от изненада.
Предишната нощ тя бе доловила само неясни очертания на руини в някакъв разрушен град, някаква мимолетна гледка, но сега разбра какво представляваха тези развалини — гигантска катедрала, чийто двоен връх се издигаше на стотици метри над реката. Огромното подземие, в което бяха прекарали нощта, вероятно се намираше под основите й.
— Това е…
— Катедралата — каза Хартман. Той въздъхна. — Сигурен съм, че дори и вие в Щатите сте чули за това. Тя някак успя да устои на нашествието.
Независимо от дребните повреди, внушителната катедрала бе останала непокътната — абсурдна гледка в един напълно разрушен град.
С енергично жестикулиране Джайл посочи някакво място недалеч от брега на реката, където няколко джеърди седяха около буен огън, над който печаха месо, набучено на големи, метални шишове. Мирисът му бе необичаен, но не и неприятен. Той бе достатъчен, за да им припомни, че не бяха хапвали нищо четиридесет и осем часа. Джайл не повтори поканата си, а седна край огъня и се наведе напред, за да измъкне от пламъците един от шишовете.
Скудър, Нет и Кайл последваха Черити, а Хартман и двамата войници спряха нерешително на две крачки от огъня.
— Какво чакате, Хартман? — попита Черити. — Не сте ли гладен?
— Напротив — отвърна Хартман.
— Тогава хапнете нещо — каза Черити.
Хартман само изкриви недоволно лице, а Черити се извърна свивайки рамене и пое с благодарност парчето месо, което Джайл й подаде.
Видът му бе толкова странен и обезпокояващ, както и мирисът му, но Черити го захапа решително. Колкото странно миришеше и изглеждаше парчето месо, толкова вкусно бе то. След първата секунда тя забрави всичките си задръжки и задъвка с наслада.
— Знаете ли всъщност какво ядете? — попита Хартман зад гърба й.
— Не — отговори Черити с пълна уста. — И съвсем не искам да знам.
Джайл я погледна и за момент й се стори, че вижда усмивка в очите му.
Нахраниха се мълчаливо. След месото Джайл им поднесе плодове и бистра вода от реката, примесена вероятно с някаква подправка, защото беше по-вкусна и оставяше приятен вкус върху езика.
След известно време Черити чу стъпки и погледна нагоре. Тя позна Хелън и Гурк, които се приближаваха към огъня, придружавани от двама възрастни джеърди и момичето от предишната вечер. Хелън изглеждаше изтощена, а върху сбръчканото лице на Гурк се четеше объркване, което обезпокои Черити. Но тя се овладя и зачака търпеливо Хелън и джуджето да утолят глада си.
Как е Щерн? — попита най-сетне тя.
Хелън я погледна и прекара уморено опакото на дланта си над очите.
— Не е добре — каза тя. — Но смятам, че ще оживее.