Стоун се опита да помръдне, но не успя. Лежеше гол върху маса от хромирана стомана и макар че тялото му бе напълно упоено и всичките му нерви бяха безчувствени, той все пак усещаше, че ръцете и краката му са завързани.
— Буден ли сте, господине?
Стоун помръдна очи — единствената част от тялото му, която все още можеше да контролира — и погледна Луцифер. Огромната мравка стоеше до металното легло и гледаше надолу към него. Стоун отново си въобрази, че вижда металния блясък на безизразните му, кристални очи. Той направи утвърдителен знак с очи.
— Разбирате ли какво казвам?
Стоун направи повторен знак с очи.
— Върнахме се — каза Луцифер. — Не трябва вече да се страхувате. Вече сте в безопасност.
За момент Стоун почти се зарадва, че е напълно парализиран и безпомощен. В противен случай би се изсмял пронизително и лудо.
— Взети са всички необходими мерки — продължи Луцифер. — Техниците взеха проби от гръбначния ви мозък, за да захранят новото тяло. Но процесът на съзряването му ще отнеме известно време. Дадох заповед да ви приведат в лечебен сън.
Стоун премести очи отдясно наляво и обратно, имитирайки отрицателно кимване с глава.
— Не искате? — попита Луцифер.
„Не“, сигнализира му Стоун.
— Това може да продължи дълго — разсъждаваше Луцифер. — При определени обстоятелства дори седмици, господине. А това ще бъде много неприятно. Ще трябва да понесете силни болки.
„Не“, сигнализира отново Стоун.
Той не биваше да спи. Не биваше да губи съзнание и не биваше да се превръща в безпомощно парче месо, с което можеха да вършат каквото си поискат.
— Ако вашето желание е такова, ще се погрижа да останете буден — каза Луцифер. — Но няма причина за това.
„Не“, казаха очите на Стоун и Луцифер не възрази повече. Може би ще успее да намери изход, може би ще стане чудо и тялото му ще се възстанови дотолкова, че да не е необходимо да се извършва трансплантация на съзнание.
Защото ако това станеше, щеше да е по-добре да бъде мъртъв.
Те намериха Хартман и двамата му придружители до реката, Фелс бе седнал на пясъка и гледаше вълните, а Хартман и Леман си говореха тихо.
Когато Черити, Кайл и Скудър се приближиха, те прекъснаха разговора си и Хартман демонстративно им обърна гръб. Леман изгледа Кайл с нескрита омраза, но не каза нищо.
Черити мина покрай него и застана до Фелс.
— Всичко наред ли е? — попита тя, когато младият войник обърна към нея бялото си като тебешир лице.
Фелс се поколеба за момент, а после кимна. Черити се обърна с бегла усмивка и пристъпи няколко крачки към Хартман. Лейтенантът я погледна от упор, а после пристъпи няколко крачки и спря едва тогава, когато нагази до кокалчетата в реката. С рязко движение извади от джоба си кутия цигари, щракна със запалката си и запали цигара.
— Ще ми дадете ли една? — попита Черити, когато той пъхаше кутията в джоба си.
Хартман се поколеба, но после й поднесе полупразната кутия и й подаде огън.
— Не знаех, че пушите — каза той, когато тя смукна дима и отстъпи настрани.
Черити потисна кашлицата си и отговори:
— Изминали са петдесет години, откакто престанах.
Хартман се усмихна бегло.
— Човек никога не може да се освободи от някои пороци.
Те стояха известно време един до друг, гледаха реката и пушеха.
Черити усещаше как постепенно Хартман се отпуска. Разбра, че бе изгубил самообладание. А и тя самата за момент бе парализирана от ужас.
— Страшно беше, нали? — попита тихо.
Хартман смукна от цигарата, изпусна дима през носа си и кимна, без да я поглежда.
— Да. Съжалявам.
— За какво?
— Че си тръгнах така — отговори Хартман. — Това не биваше да се случва.
— Всички ние сме просто хора — направи опит да се усмихне Черити, но усети колко неубедително прозвучаха думите й. — И аз бях на крачка от това да закрещя истерично.
Хартман я погледна колебливо.
— Съжалявам — каза повторно той. — Но ми дойде твърде много. Мислех… че ще ги убият.
— Кого?
Хартман посочи с глава катедралата.
— Хората ни, които отвлякоха.
— Тогава Фелс е имал право — каза Черити. — Той наистина е познал мъжа.
— Да — кимна Хартман. — А аз смятам, че познах още един или двама други. Просто това бе прекалено. Смятах, че са мъртви.