— Хей, неми идиоти — сопна се той, — няма ли да престанете да ни зяпате, ами да ни помогнете малко? Например бихте могли…
Гурк млъкна изненадан по средата на изречението, когато, сякаш по команда, джеърдите се пробудиха от вцепенението си. Безмълвно, но с бързина, която учуди джуджето, те се втурнаха и започнаха заедно да дърпат гредата. Дори и някои от тежко ранените джеърди се опитаха да допълзят на колене и лакти към тях, за да помогнат на другарите си.
Гурк отстъпи крачка назад, като клатеше глава.
— Какво им стана така изведнъж? — удивляваше се той.
— Не знам — измърмори Хелън, — но нещо… не е както трябва.
Тя се огледа, изпълнена с ужас. В малкото подземие не се бе променило нищо, но въпреки това тя сякаш усещаше някаква заплаха, някаква невидима опасност.
— Тук нещо не е наред — повтори тя. — Ела! Трябва да се махаме!
Те пристъпиха към джеърдите, за да им помогнат да махнат гредата от вратата.
Но въпреки това не успяха да излязат от подземието.
Затова пък нещо друго влезе при тях.
13.
По заповед на Хартман трите хеликоптера бяха изчакали още десетина минути, преди да излетят — толкова ниско и толкова бързо, че за Черити бе невъзможно да определи разстоянието, което бяха изминали през следващия четвърт час. Освен това те непрекъснато променяха курса си и извършваха големи отклонения, когато на екраните на радара се появяваха планери на мороните. След като напуснаха града, местността стана хълмиста. Скоро под тях се появиха и първите гори, между които тук-там се мяркаха развалините на по-малки градчета. Накрая хеликоптерите се насочиха към някакъв сребрист блясък, който скоро се превърна в малко езеро, и намалиха скоростта си. Докато се спускаха ниско над водата, въртящите се роторни перки плющяха силно и грохотът им се отразяваше от нея. Бяха вече на около десет, метра над водата, когато Черити погледна загрижено Хартман.
— Не ми казвайте само, че тези неща могат и да се потапят.
Хартман се усмихна тайнствено.
— Ще бъдете изненадана — отговори той.
Преди Черити да успее да зададе друг въпрос, вертолетите докоснаха водата и се плъзнаха без съпротивление по нея. В продължение на няколко секунди тя не виждаше нищо друго, освен сребристи потоци вода, обгръщащи корпуса на хеликоптера. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да не изпадне в паника.
А после влудяващият блясък изгасна и тя разбра, че хеликоптерът не беше под водата. Пред тях се простираше черното като лава фуниеобразно устие на езерото, върху което бяха кацнали множество други хеликоптери.
Черити вдигна с изненада глава и погледна нагоре. Пред очите им отново заблестя нещо, което сякаш се отдалечаваше от погледа им.
— Това е… холограма? — промърмори учудено тя.
Хартман кимна.
— Перфектно, нали? Дълго време работихме, докато усъвършенстваме така системата, но си струваше.
Изумена, Черити се наведе над рамото на пилота, за да може да вижда по-добре. Кратерът бе дълбок около половин миля; дъното му бе покрито със същата черна лава, както и стените, но бе грижливо загладено. Между наредените в полукръг хеликоптери се движеха множество малки фигури, тичащи бързо настрани, за да не бъдат покосени от въртенето на роторите. Откъм откритата страна на полукръга, образуван от хеликоптерите, се намираше огромна, двукрила стоманена врата, водеща дълбоко под земята. От лявата и дясната й страна Черити видя няколко полукръгли купола от бетон, от които стърчаха дулата на големи лазерни оръдия. Мнимото езеро не бе само таен хангар за хеликоптери, а и крепост.
Хеликоптерът се приземи с лек тласък. Голямата врата от страната на мотора се плъзна с леко бръмчене и Хартман направи подканващо движение с ръка, но поклати глава, когато Черити се обърна и понечи да се върне към Скудър.
— Ще се погрижат за приятеля ви — каза той. — Ще ви го върнат веднага щом дойде в съзнание, давам ви честната си дума.
Черити слезе, като хвърли тревожен поглед към Нет. Мъжете, които се бяха отдалечили от приземилия се хеликоптер, се върнаха обратно. Черити забеляза, че всички без изключение бяха много млади; никой от тях не беше по-възрастен от Фелс или Леман.