— Какво стана? — прошепна Кайл. Той сграбчи джуджето и го разтърси диво. — Защо не я защити?
Гурк се освободи от хватката му и разпери безпомощно ръце.
— Нямаше никакъв шанс — каза тихо той. — Тя бе първата, която те нападнаха. Не можах да направя нищо.
Очите на Кайл се напълниха със сълзи. Той вдигна нежно Хелън на ръце, докосна лицето и затвори очите й. Раната в шията й бе много малка, почти смешна в сравнение с дълбоките рани от ухапване и разкъсване, които бяха получили Гурк и джеърдите. И това се стори на Кайл толкова несправедливо, толкова жестоко — от всички тях това момиче имаше най-малко нещо общо с войната им срещу Стоун и цялото му войнство. Защо точно тя трябваше да умре? Когато след известно време вдигна отново погледа си, забеляза, че Джайл и други джеърди бяха влезли в подземието и започнаха да изнасят телата на мъртвите си или ранени другари. При това движенията им бяха толкова прецизни и едновременно с това толкова безучастни, че те напомняха машини.
Погледът на Джайл се плъзна по безжизнената фигура на Хелън, а после се спря върху Кайл.
— Искаш ли да оживее?
Кайл чу как до него Гурк пое дълбоко въздух. За секунди той изгледа джеърда със смесица от недоверие и ужас, а после погледна надолу към ранения техник. Гледката бе ужасяваща — мъжът живееше по друг, напълно неразбираем начин, но все пак живееше. Без да промълви дума, Кайл вдигна Хелън, а Джайл изтълкува мълчанието му като съгласие, каквото всъщност и представляваше.
14.
Генерал-майор Кремер бе дребен, набит мъж с посивяла коса. Носеше ушита по мярка униформа, но въпреки тона начинът, по който се движеше, го караше да изглежда така, сякаш бе навлякъл костюма на по-големия си брат. Гласът му бе тих и би звучал дори приятно, ако не беше навикът му да се изразява с кратки, почти отсечени изречения.
Всъщност, през повечето време бе говорила Черити; същата история, която бе разказвала безброй пъти след събуждането си и която Кремер знаеше със сигурност, защото той бе подел разговора със забележката, че лейтенант Хартман го е информирал вече за най-важното по радиостанцията. Въпреки това той бе слушал внимателно, когато тя му разказваше какво бе преживяла след събуждането си в руините на СС01.
— … и сега сме тук — завърши Черити. — Не мога да кажа, че начинът, по който ме поканихте, ме зарадва особено.
— Нещастно стечение на обстоятелствата — каза Кремер, като погледна стоящия зад Черити Хартман. — Истина ли е това, което казва за Леман капитан Леърд?
Хартман отговори с кратко „да“.
— Тогава го арестувайте — каза Кремер.
— Но… — понечи да възрази Хартман.
— Да остане в ареста! — прекъсна го Кремер. — Като намеря време за това, той ще трябва да отговаря лично пред мен. Не допускам никаква саморазправа сред войниците си.
— Може би просто е изпуснал нервите си — чу се да казва Черити за своя най-голяма изненада. — Всичко се случи така бързо… и той беше много нервен.
Кремер сви учудено вежди.
— Вие го защитавате? Това ме изненадва. Той е застрелял един от приятелите ви.
Черити поклати глава.
— Кайл не е мъртъв — каза тихо тя.
Кремер я изгледа замислено, махна с ръка, за да отпрати Хартман, и стана рязко. Черити потисна усмивката, защото при това той сякаш стана още по-дребен. Бе малко по-висок от Гурк; очевидно седеше върху много висок стол.
— Допускам — започна той, след като Хартман бе излязъл, — че вие и приятелите ви очаквате помощ от нас.
Черити се поколеба за момент, а после поклати глава.
— Всъщност не — каза тя.
Кремер я погледна с леко учудване, но и с видимо облекчение.
— Не?
— Всичко това тук… е много впечатляващо — отговори колебливо Черити. — Но смятам, че ако имахте необходимата мощ, за да разгромите мороните, отдавна щяхте да сте го сторили.
— Така е — потвърди Кремер. — Смятам, че бихме могли да им дадем добър урок, за който ще си спомнят още сто години, но не можем да ги победим. — Той въздъхна тежко и продължи: — Издържахме петдесет години тук, но знаете ли защо? Защото се държахме много предпазливо.
— Но Хартман каза…
Кремер я прекъсна:
— Хартман може да мисли каквото си иска, капитан Леърд. Той смята, че имаме шанс, че трябва само да изчакаме достатъчно дълго, докато някога настъпи денят, в който ще им дадем да се разберат.
— Но той няма да дойде — каза Черити.
Кремер кимна.