— Това не е игра, капитан Леърд. От време на време обстрелваме някой от планерите им, а те унищожават някоя от външните ни станции или някой патрул.
— Странна игра — каза мрачно Черити.
— Но функционира — възрази Кремер. — И докато съблюдаваме правилата й, и те ще правят същото. Тук долу сме на сигурно място, докато не им нанесем по-сериозни щети. Не се радвам особено много на това, което се случи в Кьолн, повярвайте ми. И не заради приятелите ви. Не биваше да се унищожава гнездото. Но аз разбирам пилотите. Всъщност това беше моя грешка.
— Защо?
— Казах ви вече, че това е игра. Но ако тази царица е мъртва или умре, вече няма да се задоволят само с това да унищожат няколко от нашите патрули. Вие виждате, че ние стоим тук, изолирани от останалия свят. Знаем само какво се разиграва в непосредствена близост до нас и нямаме почти никаква информация за света.
— Но знаехте за съществуването на тези две царици?
Кремер кимна.
— Да — отговори той. — Но не знаехме къде се намират. През последните десет години хората ми търсеха гнездото им.
— Но защо? — учуди се Черити. — Ако не сте възнамерявали…
— Ако не са имали поставена задача, или? — прекъсна я Кремер. — Те са войници, капитан Леърд, а на войниците трябва да се поставят задачи. Не можете да оставите един мъж да седи някъде една година със скръстени ръце, а след това отново да разчитате на него.
— И какво ще стане сега с нас? — попита направо Черити. — Със Скудър, Нет и мен?
— Какво ще стане с вас? — прозвуча учудено гласът на Кремер. — Нищо. Вече ви казах — хората ми са били по-усърдни, отколкото трябваше. Ако държите на това, моля официално за извинение заради поведението им. Вие и спътниците ви сте наши гости дотогава, докато искате. Можете да останете, а можете и да си вървите.
— Но не трябва да очакваме никаква помощ от вас? — предположи Черити.
— Зависи какво разбирате под помощ — отговори Кремер. — Имаме достатъчно екипировка, оръжие, запаси, но не можем да ви предложим нещо повече.
— Значи искате да останете тук и през следващите петдесет години в очакване да видите какво ще се случи?
— Ако е необходимо и още петстотин — отговори невъзмутимо Кремер. — Макар че няма да бъда аз този, който ще седи тук.
— Така е — отвърна заядливо Черити. — Вероятно това ще бъде двуметров паяк или интелигентен огромен скорпион.
Кремер понечи да я прекъсне, но тя махна ядосано с ръка.
— Разбирам ви. Но, вижте, аз бях там, вън. Със собствените си очи видях какво правят те с тази планета. И съм сигурна, че няма да се задоволят само с това да я завладеят. Те ще я променят. Вече са започнали.
— Знам — каза тихо Кремер. — Смятате, че съм сляп ли? Но какво мога да направя? Имам дузина хеликоптери и танкове, и още две или три други изненади, за които вашият приятел Стоун вероятно не държи сметка. Но това е твърде малко, за да се освободи цяла планета, не смятате ли?
— Дори и да имахте сто пъти по толкова оръжие, пак щеше да е малко — отговори Черити. — Когато ни нападнаха, и тогава всички армии на света не успяха да се справят с тях.
— Знам — каза Кремер. — Бях там.
Черити го изгледа с любопитство, но си спомни отново какво бе разказал Хартман. И преди да успее да зададе някакъв въпрос, старомодният телефон на бюрото на Кремер изписука. Генералът вдигна слушалката, слуша мълчаливо известно време и я окачи отново, без да промълви дума.
— Приятелят ви се е събудил — каза той. — Смятам, че иска да ви види.
Черити стана.
— Доколкото познавам Скудър, в момента той иска да унищожи половината ви база — предположи тя.
В очите на Кремер проблеснаха иронични пламъчета.
— Да предположим, че се опита — каза той. — Но може би ще е по-добре да отидете и да говорите с него. — Той посочи с ръка бюрото си и продължи: — Аз имам да уредя тук още няколко дреболии, както вероятно сама се досещате. Но после съм изцяло на ваше разположение. Дотогава за вас ще се погрижи лейтенант Хартман.
Придружена от Хартман, Черити напусна малката барака. Главната квартира на Кремер беше една от най-малките сгради в подземния град. Повечето от останалите представляваха големи помещения без прозорци, между които бяха скрити ниски, отлети от бетон куполи, някои от които бяха толкова малки, че биха могли всъщност да бъдат само подстъпи към други, по-ниско разположени нива на бункера крепост.
Скудър и Нет бяха настанени в триетажна сграда, отдалечена на стотина крачки. Черити чу гласа на индианеца още като влезе в коридора, в чийто край се намираше стаята му. Очевидно сградата служеше за болница, но в момента вероятно нямаше никакви пациенти; почти всички врати бяха отворени и през тях Черити видя малки, но уютно обзаведени стаи с две или три легла.