Скудър сви рамене и облегна пушките на стената до вратата.
— Не знам — измърмори той. — Просто се чувствам сигурен така.
— Изглежда, че не се чувстваш особено добре, или?
— Никога не ми е било приятно да бъда арестуван — отговори той, като махна с ръка.
— Кремер ме увери, че можем да правим всичко, което поискаме.
Скудър хвърли ироничен поглед към Черити.
— Цялото това съоръжение е просто един огромен затвор. Чувствам се като жив погребан.
Тя разбра много добре какво има предвид той. Въпреки неприятните обстоятелства около пристигането й, за нея престоят в тази станция бе нещо като завръщане у дома; но за Скудър всичко това трябва да беше ново и ужасяващо.
— Не смятам, че ще останем дълго тук — каза тя, като сви рамене.
— А Хелън и джуджето? — попита внезапно Скудър. — Вярваш ли, че още са живи?
Черити се замисли за момент, преди да кимне с глава.
— Да, вярвам, че съвсем скоро ще ги видим отново.
Тя направи крачка към вратата и спря.
— Но ти не попита за Кайл.
— На него не може да му се случи нищо. Той все пак е свръхчовек.
— Не го харесваш особено много, нали?
— Не — отговори Скудър. — Защо трябва да го харесвам?
— Естествено — отвърна Черити. — Но обратното би било по-добре. Винаги…
— Никой от нас не знае какво мисли той — прекъсна я Скудър. — Това, че досега ни помагаше, може да е само трик.
— Глупости! — възрази Черити.
— Може би все още не е намерил това, което търси.
Черити понечи да възрази отново, но вместо това изгледа мълчаливо Скудър и после попита:
— Какво имаш против него? Ревност ли изпитваш?
— Има ли причина за това?
— Не — отговори Черити, обърна се и напусна стаята.
Кремер, Хартман и Нет чакаха вън в коридора и си говореха тихо.
Когато я видя, Хартман я изгледа учудено и кимна одобрително.
— Униформата ви стои добре, капитан Леърд — каза той.
— Въпреки това не се явявам доброволно при вас — отговори с усмивка Черити и посочи с ръка изхода.
— Тръгваме ли?
— Толкова бързо?
— Трябва да обсъдим много неща — каза Черити.
— Например, какво ще предприемем относно Кайл, Гурк и момичето.
— Боя се, че в момента не можем да направим нищо за тях — отговори Кремер. — Както вероятно и сама се досещате, сега там горе вилнее дяволът. Би било твърде рисковано да напускаме тъкмо сега станцията.
Черити преглътна острата забележка, която бе на езика й. Кремер вероятно бе прав за себе си — мравките нямаше да простят така лесно смъртта на царицата. Но по-важно бе да намерят Хелън, Кайл и джуджето, преди да пристигнат войниците на Стоун.
— И освен това в момента имаме да вършим по-важни неща — продължи Кремер.
— Например? — полюбопитства Черити.
Лицето на Кремер помръкна.
— Не искам да ви залъгвам — каза той. — Освен това би трябвало да сте сляпа, за да не забележите, че… имаме проблеми.
— Не мога да си представя, че съществува нещо, с което типове като вас не могат да се справят с лекота — подхвърли саркастично Скудър.
Черити го погледна предупредително, но изглежда, че думите на индианеца по-скоро забавляваха Кремер, отколкото го ядосваха.
— В известен смисъл и вие не сте съвсем невинен, скъпи мой.
— Аз?
Кремер поклати глава.
— Всички вие, или по-точно, обстоятелствата около пристигането ви тук.
— Опасявате се, че малкото ви скривалище може да хвръкне във въздуха, ако мравките започнат да ни търсят упорито? — предположи Скудър.
— В никакъв случай — отговори спокойно Кремер. — Те ни търсят вече петдесет години, без да могат да ни открият. И ако не направим някоя грешка, ще ни търсят още петдесет години.
Той се обърна и тръгна бавно към стълбата. Черити и останалите го последваха.
Тя смяташе, че Кремер ще поясни думите си, но докато напуснат сградата и се върнат в пещерата, той продължи да говори за маловажни неща.
— За какви проблеми споменахте? — попита най-сетне Черити.
— Може би това не е точната дума — отговори уклончиво Кремер. — Знаете ли, мислих по два-три въпроса. Между другото и за това, защо мравките си правят такъв труд да ви убият.
— Създадохме им сума ядове — каза Скудър.
Кремер само поклати глава.