— Вярвам ви — каза той. — Оценявам смелостта ви и щетите, които им нанесохте, мистър Скудър. Но смятам, че през последните петдесет години ние сме им създавали много повече ядове. И въпреки това не хвърлят атомни бомби над главите ни.
— Може би тепърва ще го сторят — каза Скудър.
— Може би — отговори невъзмутимо Кремер. — Но не вярвам особено. За да разрушат тази база, трябва да знаят съвсем точно къде се намира тя или да използват оръжие, което би направило необитаем половината от този континент. А те няма да сторят това. Имат нужда от този свят. Няма да заличат с лека ръка петдесетгодишния труд по колонизацията му, за да унищожат само няколко бунтовници и самолетите им. — Той млъкна, изгледа продължително Черити и поклати глава, преди да продължи: — Не, трябва да има нещо друго. Вие ми разказахте с колко труд сте се добрали до бункера на НАТО в Париж. Там долу трябва да е имало нещо, което е от особена важност за тях.
— Вероятно — каза Черити и сви рамене. — Но ви давам честната си дума, че не знам какво е то.
— Вярвам ви — отговори Кремер. — Но нашите приятели морони очевидно не ви вярват. А може би така е по-добре.
— Защо? — учуди се Черити.
— Защото може би по този начин ни дават важно указание — отговори Кремер.
Черити го погледна объркано и той продължи:
— Може все още да открием това, за което те предполагат, че го знаем.
— Шегувате се — каза тревожно Черити. — Бункерът бе напълно унищожен.
Кремер кимна.
— Този бункер. Но в Европа има още три такива съоръжения. Едното се намира в Лондон. Доколкото знаем, то е било разрушено още през първите дни на нашествието. Второто вие самата вдигнахте във въздуха. А третото…
— Това ли е? — предположи колебливо Черити.
Кремер кимна.
— Правилно, капитан Леърд. Това, което беше запаметено в компютъра на базата на НАТО в Париж, ние също го знаем.
Черити спря и погледна изумена дребния генерал-майор.
— Ясно ли ви е какво казвате?
— Естествено — каза той. — Това, което нашествениците са търсили в Париж, го притежаваме и ние.
15.
Царицата вилнееше. Крясъците на огромното чудовище караха пода да трепери и мравките, които се опитваха да се погрижат за него, се свиваха под ударите му. Огромната, подпухнала задна част на тялото му пулсираше и се мяташе лудо насам-натам, при което изхвърляше непрестанно яйца подобно на огромна, повредена машина, която вече не е в състояние да извършва работата си.
Кайл усети, че не само физическата болка докарваше до лудост това създание. За първи път той стоеше лице в лице с царица на мравките, но не за първи път виждаше такава. И все пак тази царица се различаваше от всичко останало, което той бе срещал. В огромните й фасетни очи се четеше изумителна интелигентност, съчетана със злината на разсърден бог.
С върховни усилия Кайл откъсна поглед от очите й и отстъпи крачка назад. Във вътрешността на разрушената катедрала имаше безброй джеърди и мравки, малко по-нататък той съгледа бляскавата, бяла фигура на инспектора.
Той стоеше неподвижно, но погледът му бе вперен в Кайл, който разбра, че го е познал. Поради някаква неразбираема за него причина той се бе отказал да даде на войниците си заповед да го заловят.
Мегавоинът се обърна бавно и се върна при Гурк, който се бе спрял до вратата и с изкривено от болка лице си бе запушил ушите.
— Къде е Джайл? — попита Кайл.
Гурк спусна ръце и посочи зад себе си. Устните му се движеха, но Кайл не разбра нищо. Всеки звук бе погълнат от крясъците на беснеещата царица. Когато проследи жеста на джуджето, той позна Джайл измежду развълнуваните джеърди.
Докато Кайл си пробиваше път към джеърда между безпорядъка в катедралата, непрестанно усещаше пронизващия поглед на инспектора, който следеше всяко негово движение. Най-сетне той стигна до Джайл и го дръпна грубо за рамото.
— Къде е Хелън? — попита властно той. — Какво направихте с нея?
Джеърдът вдигна ръка и с учудваща сила отблъсна ръката на Кайл.
— Не сега — каза той.
Той понечи да му обърне гръб, но Кайл го сграбчи толкова силно за рамото, че всеки друг на негово място би извикал от болка. Но по лицето на Джайл не трепна нито един мускул.
— Веднага ще ми…
Джайл го докосна почти нежно по рамото. По тялото на Кайл премина страхотна болка, която го накара да отстъпи с вик назад. Той се строполи безпомощно на пода и известно време отчаяно се опитваше отчайващо да пропъди тъмния воал, танцуващ пред очите му и замъгляващ съзнанието му. Когато вдигна глава, фигурата на Джайл започна да се размива пред очите му.