Черити поклати унило глава, изключи терминала с рязко движение и се завъртя със стола си.
— Нито крачка — каза тя и сви гневно в юмрук дясната си ръка. — Просто не знам къде и какво да търся.
Хартман смукна от цигарата си, закашля се и пропъди с ръка дима пред лицето си. Той стана и хвърли гневен поглед към климатичната инсталация на тавана.
— Някога ще взема една граната и ще хвърля във въздуха това нещо! — каза той.
— Очевидно тук долу не всичко функционира толкова безупречно, колкото твърдите.
— Това проклето нещо никога не е функционирало. Имате ли желание да излезете за малко навън с мен? Изглеждате смъртно изморена.
Черити погледна часовника си и се ужаси. Бе прекарала пред терминала повече от четири часа. Нищо чудно, че едва успяваше да държи очите си отворени. Тя стана, хвърли към монитора на терминала последен, изпълнен с упрек поглед и напусна помещението след Хартман.
Компютърната централа се намираше в специално защитено помещение на двадесет метра под пещерата. Те се изкачиха с асансьора и прекосиха един дълъг, пуст коридор, под чийто таван бяха разположени видео очите на автоматичната контролна инсталация, следящи всяка тяхна стъпка. Макар и да знаеше, че компютрите ще се задействат само при преминаването на непознати пришълци, Черити не можеше да се освободи от обзелото я неприятно чувство, докато, крачеше из коридора след Хартман. Едва дишаше, когато излязоха през трикратно защитения шлюз. Макар логиката да й подсказваше, че това е напълно безсмислено, тя наистина имаше чувството, че може да диша по-свободно тук вън.
— Уморена ли сте? — попита Хартман с почти нежен глас.
— Не, само разочарована — отговори Черити.
— Какво очаквахте?
Черити сви рамене.
— Не знам — отвърна тя. — Може би имах наивната представа, че ще трябва само да натисна няколко клавиша, за да получа отговора на всички въпроси.
— А може би не сте задали правилните въпроси?
— Знаете ли защо?
Хартман поклати глава, бръкна в джоба на якето си и запали нова цигара.
— Не — каза той. — И не съм сигурен дали изобщо искам да знам.
От джоба на ризата му долетя тихо, но пронизително писукане.
Лейтенантът бръкна, извади някакъв правоъгълен уред и в продължение на няколко секунди го наблюдава със сбърчено чело. А после натисна някакъв бутон в горната му страна и писукането замлъкна. Черити го погледна въпросително.
— Моят господар ме вика — каза иронично Хартман.
— Кремер?
Хартман кимна.
— Да. По-добре е да отида веднага. Ще ме придружите ли?
Черити се поколеба. Нямаше никакво желание да вижда отново Кремер, но мисълта да остане сама тук й се стори по-непривлекателна. Тя кимна. Хартман се обърна и посочи малката постройка в края на пещерата, в която се намираше кабинетът на Кремер.
— С колко хора разполагате тук долу? — попита Черити.
Хартман се поколеба достатъчно дълго, преди да отговори, и Черити разбра, че не е съвсем сигурен или че наистина не бива да дава такива сведения. Той сви небрежно рамене и каза:
— В нормалния случай около шестстотин.
— Какво означава това — в нормалния случай?
Хартман вдигна отново рамене.
— Шестстотин е броят на хората, от които се нуждаем, за да поддържаме тази станция — отговори той. — Вече ви обясних системата — една година стража и десет години сън.
Черити го погледна изненадано.
— Искате да кажете, че тук долу има шест хиляди човека?
Хартман поклати глава.
— Не. Почти десет хиляди. — Той направи някаква гримаса и въздъхна тежко. — Кремер ще ми откъсне главата, ако научи, че съм ви казал. Но рано или късно ще узнаете.
— Десет хиляди човека? Но това е… цяла армия!
— А вие какво очаквахте?! — усмихна се бегло Хартман. — Това тук е военно съоръжение. Било е проектирано, за да устои на атомна експлозия, а после да послужи като център на новото строителство.
— За да започне отначало цялата тази безсмислица?
— Без цялата тази безсмислица вероятно вие нямаше да сте вече измежду живите, капитан Леърд.
Те изминаха мълчаливо останалата половина от пътя, като няколко пъти Черити се спираше и оглеждаше със смесица от любопитство и ужас малкия електрокар, движещ се непрекъснато насам-натам между отделните сгради. Върху повърхността за товара му се издигаше кафез от хромирани стоманени пръти, в който седеше сиво-кафяво кожено кълбо и се взираше в нея с тъмните си, изпълнени със злоба очи.