— Човек трябва да е твърде глупав, за да не забележи, че нещо не е наред — отговори дружелюбно Черити. — Какво става тук?
Кремер прехапа долната си устна и каза:
— Имате право. Наистина изживяваме трудни моменти. Това има нещо общо с бомбите, които те хвърлиха.
Черити го изгледа въпросително, при което Кремер нервно прекара ръка през лицето си.
— Експлодираха твърде близо до станцията.
— И? — попита с недоумение Черити.
— Това тук е военно съоръжение, капитан Леърд, още ли не сте го разбрали? — попита остро Кремер. — При нормални обстоятелства имаме тук минимален екипаж, но все пак достатъчен, за да защитава от нападение този огромен комплекс. Деветдесет и девет процента от работата се върши от компютри. А те реагират по точно определен начин на нападение с ядрено оръжие.
Черити го погледна. Тя разбра какво искаше да каже Кремер с тези думи; но трябваше да минат цели десет секунди, за да проумее какво означаваха те. Обхвана я леденостуден, невероятен ужас.
— Това тук е не само станция за живеене, нали? — попита почти беззвучно тя.
Кремер не отговори, но Черити знаеше, че е права.
— Можете да вършите всичко, само и само да се защитите, Кремер! И проклетите ви компютри са предизвикали контраудар!
— По-спокойно! — каза Кремер. — Ние…
— За какво говорите? — намеси се Скудър. Гласът му прозвуча тревожно.
Черити се обърна ядосано към него и посочи обвинително с ръка Кремер.
— За това, че без малко тези идиоти са щели да хвърлят всички ни във въздуха! А може и да го направят!
— Вече казах — прекъсна я остро Кремер, — че спряхме програмата.
— О, колко успокояващо! — каза саркастично Черити. — Задействано ли е вече отброяването на времето до пускане на ракетите в действие?
— Не съм проектирал аз тези съоръжения! — отбраняваше се Кремер.
— Не! — отвърна гневно Черити. — Но сигурно бихте го направили с радост, ако можехте, нали? — Тя махна ядосано с ръка и продължи: — Започвам да се питам как така не хвръкнахме поне сто пъти във въздуха, преди да дойдете вие.
— Казах ви вече два пъти — спряхме програмата! — каза сърдито Кремер. — Не се е случило абсолютно нищо.
— Тогава не разбирам защо се нервирате толкова.
— Ракетите не бяха стартирани — каза Кремер. — Но цялата база е под тревога. Не съм сигурен дали разбирате какво означава това. Тук имаме над десет хиляди войници, елитни войски, които са в състояние на дълбок сън. И те могат да се пробудят всеки момент.
— И какъв е проблемът? — полюбопитства Скудър.
Кремер го погледна така, сякаш се съмняваше в разсъдъка му, но Хартман го изпревари с отговора.
— Нямаме нито място, нито необходимите запаси, за да подслоним толкова много хора тук за повече от няколко дни — каза спокойно той.
— Тогава изключете компютрите си и ги оставете да спят — предложи Скудър.
Хартман поклати тъжно глава.
— Не става — каза той. А сетне се поколеба за момент и погледна Кремер, сякаш трябваше да получи позволение от него, за да продължи да говори. — Вижте, капитан Леърд, тези войници не се намират в камери за сън както вие, аз или мъжете, които служат в радиоподслушвателните станции вън. Знаете колко сложна и скъпа е техниката за летаргичен сън. Би било напълно невъзможно да се доставят достатъчно уреди за толкова много хора. Ние използваме друга техника. Моля, спестете ми обясненията относно нейното функциониране — и аз самият не го знам съвсем точно. Но това е рисковано. Не всички от тях ще се събудят отново. А ние нямаме възможност да ги приведем отново в летаргичен сън.
— Това означава, че ако тези мъже се събудят веднъж, ще останат така — каза Черити. — Накратко: ще ви създадат много работа.
— Ако беше само това… — каза тихо Хартман.
— Какво означава това? — попита Нет.
Кремер въздъхна шумно.
— Покажете им, Хартман — каза тихо той.
16.
Когато паниката премина, бе твърде късно. Той се пробуди секунда преди някаква невидима, стоманена лапа да посегне към мислите и душата му и да ги изтръгне от полуразкъсаното му тяло; а може би все още имаше време да изкрещи някаква заповед, за да предотврати включването на тези ужасни машини, които щяха да му подарят нов живот и едновременно с това да издадат смъртната му присъда, но той бе парализиран от страх и когато разбра, че Луцифер го бе излъгал и че времето, което му оставаше, не се измерваше в седмици, нито дори в часове, а в минути, то и тия последни ценни минути бяха почти изтекли и последното, на което бе способен, бе пронизителен вик на ужас.