— За бога, запазете самообладание! — изкрещя Хартман. — Ако изпаднете в паника, с нас е свършено!
— Знам — измърмори Черити със стиснати зъби.
Хеликоптерът все още се противеше и подскачаше като луд жребец, но постепенно тя успя да го овладее. Но Черити знаеше също, че не биха могли да устоят на едно целенасочено нападение. Този самолет се управляваше на принципа на чувствата — и точно поради тази причина не бе позволено на пилота да изпитва каквито и да било чувства.
— В каква посока се намира градът? — попита тя.
— На север — отговори Хартман. — Издигнете се по-високо. Оттук трябва да видим катедралата.
19.
— Някакъв самолет се приближава — каза Луцифер. — Много бързо.
— И? — попита Стоун, без да снеме поглед от лицето на безжизнения мегавоин.
Той не знаеше от колко време е тук — пет или десет минути. Преди малко двамата инспектори си бяха заминали, а миг по-късно бе чул шума на отлитащия планер — последния самолет, освен неговия, който се бе задържал в близост до гнездото.
Стоун откъсна поглед от лицето на Кайл и повтори въпроса си с по-остър и нетърпелив тон.
— И?
— Анализирах ситуацията, господине — отговори Луцифер. — Може да възникне опасност.
— От такъв малък самолет? — попита иронично Стоун.
— Става дума за съвършена бойна машина, господине — отвърна Луцифер. — Такива машини вече са ни нанасяли тежки поражения. Нашият планер е с два пъти по-малки възможности за водене на бой.
— Тогава се моли да идват с приятелски намерения, приятелю — каза саркастично Стоун. — Ако въобще знаеш какво означава тази дума.
Мравката понечи да възрази, но той махна грубо с ръка и каза:
— Мисля, че знам кой седи в този хеликоптер.
— Неразумно е да поемате такъв риск, господине — каза Луцифер.
— Знам — отвърна небрежно Стоун. — Но такива сме понякога ние, хората. Подготви кораба за излитане! Но ще останеш на борда, независимо какво ще се случи, дотогава, докато не те повикам изрично.
— Не трябва ли поне да извикам на помощ една бойна единица и…
Стоун го прекъсна ядосано:
— Трябва да правиш това, което ти казвам! Или искаш писмена заповед?
— Не, господине — отговори примирено Луцифер.
— Тогава върви! — каза Стоун. — И внимавай за джуджето! По-опасно е, отколкото изглежда.
— Знам, господине — отвърна Луцифер, като се обърна и напусна катедралата, за да се отправи към планера.
Стоун погледна замислено след него. „Ти знаеш, помисли си той. О, не, приятелю, нямаш дори и представа. Всички вие нямате никаква представа.“
И с мъка потисна истеричния си смях.
Макар че Черити летеше с максимална скорост, им бяха необходими петнадесет минути, за да стигнат катедралата. Бе смятала, че ще види над развалините на огромната църква гъмжащо от планери и бойни кораби небе, но единственото движение по земята бе това на стълбовете прах, гонени от вятъра.
Черити намали скоростта на хеликоптера, докато той увисна неподвижно във въздуха на двадесет-тридесет метра над площада, на който преди един ден хората на Кремер бяха извършили унищожителното покушение над джеърдите и мравките. Тя бързо пресметна, че броят на убитите варвари е над хиляда. Никой не бе си направил труда да отнесе труповете им. Гледката я изпълни с горчивина, не, с ярост. Нападението бе толкова безсмислено! И бе предизвикало ужасен отговор!
Хартман сякаш прочете мислите й, защото каза тихо:
— Съжалявам. Не знаех, че…
— Никой не би могъл да знае какво представляват те в действителност.
— А вие знаете ли го вече?
— Надявам се — измърмори Черити. — А ако не е така, ние сме вече почти мъртви.
Приземяването й, също като полета, не бе особено майсторско — хеликоптерът кацна с толкова силен тласък, че Черити нямаше да се изненада, ако той се разцепеше на две. Тя сне бързо каската от главата си, изключи турбините и преди да се надигне от седалката, погледна още веднъж към катедралата. Вратата бе широко отворена и обтегнатите й нерви я караха да вижда измамни движения на сенки зад нея. Молеше се това да бе само лъжливо чувство.
— Останете тук, Хартман — каза тихо тя. — Ако… нещо се обърка, опитайте се да излетите.
— Не мога да управлявам това нещо — отговори Хартман.
Той посегна към колана, измъкна пистолета си и го подаде на Черити, но тя само поклати глава. И на нея в първия момент й бе хрумнала такава безумна мисъл, но след събитията през последните няколко часа бе разбрала окончателно, че тази борба не може да бъде решена с оръжие.