Тя слезе от самолета и се отправи към вратата. Скудър и Нет я последваха. Никой не промълви дума, но всички усещаха, че нещо странно и могъщо се простира като невидима мантия над това място.
Те спряха пред вратата. Вътрешността на църквата бе изпълнена с тъмнина и сенки, а разкриващата се пред очите им гледка показваше такова опустошение, каквото Черити бе очаквала. Двете ракети, които хеликоптерът бе изстрелял в сградата, не бяха оставили нищо неразрушено след себе си. И въпреки това нещо пред тях се движеше. В първия момент Черити помисли, че това е само мираж, но сетне разбра, че движението е реалност.
— Това е… царицата! — каза изумен Скудър. — Тя е още жива!
Черити кимна мъчително. Сърцето й затуптя лудо и някакъв вътрешен глас внезапно й изкрещя да се обърне и побегне към Хартман и хеликоптера. Но тя знаеше, че не може да го направи, защото не бе тук по собствено желание. Нещо я бе… повикало. Бе го усещала отдавна, но едва сега й бе станало съвсем ясно.
Внезапно Нет вдигна ръка и посочи втора, по-дребна фигура, която се бе появила до тялото на царицата.
— Кайл! — каза тя. — Това е Кайл! Той… той е жив!
— Тогава може би и Гурк и момичето са още живи! — добави възбудено Скудър и понечи да се затича към Кайл, но Черити го спря.
— Не — каза тя.
Скудър я погледна с изненада.
— Моля?
Очите на Черити потърсиха мегавоина и макар че той бе твърде далеч от нея и лицето му изглеждаше като размито петно в здрача, тя усети погледа му. Погледът му!
— Аз… ще отида сама — каза с мъка тя. — Моля, изчакайте ме тук независимо какво ще се случи.
— Но това е глупаво! — отговори Скудър.
— Знам — измърмори Черити и тръгна. С крайчеца на очите си видя как Скудър направи неволно движение, за да я последва, а когато Кайл вдигна глава и го погледна, спря внезапно.
Докато тя крачеше през разрушената църква, сърцето й започна да бие още по-силно, а чувството на ледена студенина я обземаше все по-осезателно, докато накрая й се стори, че не може повече да диша.
Ранената царица вдигна глава и я погледна. Вглеждайки се в огромните й фасетни очи, Черити изпита отново съприкосновението с огромна, сякаш посветена в някакво тайнство, мощ.
А после погледът й се насочи към лицето на Кайл и тя едва не извика от уплаха. Кайл не бе вече Кайл: лицето му наистина бе като това на мегавоина, когото бе познавала, но очите му бяха очи на джеърд, а усмивката и мимиките му бяха като тези на Джайл.
— Добре е, че дойде — каза Кайл. — Така можем да си говорим по-лесно.
Черити преглътна твърдата буца, заседнала в гърлото й, и се насили да погледне Кайл. От кръста надолу тялото на мегавоина се губеше в мрежа от сиви лепкави нишки, под която краката му можеха да се различат само схематично. Черити не можа да разбере дали това бяха човешки крайници или твърдите, покрити с хитин, крайници на членестоного насекомо.
— Къде е… Хелън? — попита тя.
Кайл махна неопределено с ръка зад себе си.
— Там. Но е по-добре да не я виждаш. Тя има нужда… от повече време, отколкото аз.
— Но е жива?
— Да — отговори Кайл. — Сега ще живее.
За момент Черити се замисли над думите му. Но дори и представата за това, което те биха могли да означават, я накара да изтръпне отново.
— Джайл… не е ли тук? — попита с мъка тя.
— Не — отговори Кайл. — Можеш да говориш с мен. Все едно е с кого говориш. Аз съм джеърд.
— Знам — прошепна Черити. — Вие сте… всички вие сте джеърди.
Тя кимна с глава към царицата и каза:
— Тя също.
— Тя също. Тя е джеърд. Нейните деца са народа — но всички ние сме джеърди.
— Тогава… тогава й кажи, че трябва да престане — каза Черити, като едва успяваше да владее гласа си.
— Да престане? С кое?
— Да убива — отговори Черити. — Те превземат крепостта на Кремер, Кайл. И убиват всички мъже там.
— Те започнаха да убиват — отговори строго джеърдът Кайл.
— Знам — каза Черити. — Но те не знаеха. Смятаха ви за животни.
— И това им дава право да ни убиват?
— Естествено, че не — каза почти разколебана Черити. — Това… това бе грешка. Смятам, че са я разбрали. Вие не може наистина да желаете смъртта им, Джайл. Мъжете в този бункер умират за нищо! Само защото командирът им е луд!