Стрелят по нас! — викна един от принцовете.
Боже Господи, стрелят по нас! — изимитира го една от Катериците. — К’во като стрелят, няма да ти падне патката!
Принцът се огледа изумен и смутен.
Сега вече ги стреляха отвсякъде — бяха пресекли границата на държавата и се намираха изцяло на вражеска територия.
Пуц — пуц! — провикна се Криси и задейства защитната магия. Куршумите започнаха да се топят със съскане и разноцветни искри. — Каква заря в наша чест!
Пегасите се издигнаха нагоре. Криси управляваше единия от тях, зад нея седеше Изгубеният Оперативен Работник, а зад него още две катерици и два принца. Направи широк кръг над околността и пусна няколко взривни магии, които подпалиха тревата по хълмовете и поукрасиха нощта. Силуетите на слоновете се изрязваха на фона на пламъците и цепеха през тях като нестинарки. Отляво с крясък се нахвърли грифин, но беше неприятно изненадан, когато крилата му се превърнаха в ръце. Това като че ли охлади мераците на въздушната дивизия зад него. Писъците му още дълго огласяваха бойното поле, докато се печеше в огъня долу и размахваше отчаяно крайниците си.
Прелетяха над река. От двете й страни се стреляха ожесточено и Пегасите решиха да помогнат на на’ште. Кратък анализ показа, че те се намират от лявата страна. Като резултат дясната страна си имаше големи неприятности с фъшкии от пегас.
Криси се разхили. Беше видяла в полевия бинокъл, как някакъв човек си скубе косата и си прегризва пръстите, след като Ходещата Воля му говори нещо в продължение на няколко минути.
Какво има? — поинтересува се Изгубеният Оперативен Работник.
Ходещата Воля си прави бъзици с хората. — отвърна тя. — Стори ми се, че врагът току що понесе една загуба при самоубийство.
Пегасът направи провокиращ завой и Изгубеният Оперативен Работник прегърна през кръста Криси, за да се задържи. Тя се облегна назад.
Забавляваш ли се? — попита.
Както обеща, та дори и повече! — отвърна.
Купон да става! — обобщи Криси и се обърна с гърба напред. Пегасът улови в зъбите си едно падащо бяло наметало.
5.
„Уплаха“, тук „Кокиче“. — чу се гласът на водача на групата в радиомагиите. — Виждам целта! Посока седем-нула-едно.
„ Кокиче“, тук „ Уплаха“. Разбрах. Всички да спрат. Оставаме на място, докато „Щит“ и „Лудория“ прекосят полето пред целта и ни подадат сигнал със стробоскопното блуждаещо огънче.
„Уплаха“, тук „Щит“, разбрах.
„Уплаха“, тук „Лудория“, разбрах.
Край на връзката.
Дъждът беше спрял. Намираха се в опожарена от мълнии местност — преди два дни фронтовата линия беше стигнала до тук, но врагът успя да я измести. Бойните действия оставаха зад гърбовете им. В казармата ги бяха обучавали за подобен тип операции и затова нито един от патрулиращите грифини не успя да ги забележи.
След около десет минути някъде в далечината, в подножието на целта, просветна стробоскопното огънче. Аскър включи връзката.
„Щит“, какво е положението.
Чисто е шефе! Няма охрана!
„Каква охрана очакват тея в полуразрушена крепост?“, помисли си Аскър. На глас добави:
Група, действайте. „Стрелкови“, заемете позиции по фланговете и един в тил за прикритие. Останалите — „Чук“, „Пирон“ и „Сглобка“ — остават с мен при „Нула Седем“.
Крепостта се извисяваше в зеления екран на очилата за нощно виждане. Около върха на оцелялата й кула се въртяха прилепи. Луната светеше, закрита частично от изронените крепостни зъбери. От дясно, до срутената стена, се беше изправило обгорено голо дърво. И, нещо доста необичайно, вятърът гонеше из равното поле десетина айдъл-стайли — от онези храсти, дето като дойде времето да се размножават, напускат корените си и се търкалят из пустините, ръсейки семена наоколо.
Редица хълмове закриваха заревото от Мраморните хора, което в противен случай би могло да разтревожи специалния отряд на Аскър. До тук операцията вървеше перфектно. Точно като в технотрилър.
В крайна сметка цялата група се събра в подножието на крепостта. Претърсиха руините основно, като не попаднаха на нищо интересно — само прах, каменни срутвания и бурени, прорасли в по-влажните ъгълчета.
Пътят към кулата беше осеян с препятствия, така че отне известно време. Събраха се пред ниската й сводеста вратичка. Небето на изток започваше да дрезгавее. Момчетата бяха уморени и единственото, което искаха, беше са си свършат по-бързо скапаната работа и да отидат да спят. „Нула Седем“ също искаше по-скоро да я поставят в килията, че да се разкарат от главата й.