Дните ставаха седмици, седмиците — месеци, а те самите скочиха отвъд прага на една нова година. Аскър навърши осемнадесет и влезе с единия крак в гроба.
Когато съседното кралство обяви война.
Аскър беше виждал много чудеса през живота си. Беше срещнал Криси. Беше летял на килимче в компанията на бивша лисица. Беше погребал прекрасна чуждоземна принцеса под клоните на одухотворено дърво… Къде бяха сега чудесата!!? Той предполагаше, че това е свързано по някакъв начин с морала и психиатричните клиники. Само че връзката му се изплъзваше като хлъзгав логически сапун. Живееше някак си, без да отдава особено значение на този факт и очакваше някакво чудо. По дяволите, чудеса ставаха непрекъснато! Именно заради това животът беше интересен!
Или, поправи се то, по-точно не беше отчайващо скучен.
Всъщност … — замисляше се за кратко, сравнявайки едни неща с други неща, — наистина беше интересен.
В такива моменти изпитваше най-силно желание Криси да е някъде наблизо — в някоя страноприемница, или в лодка, или, Господи, направо на земята! Отделно си мечтаеше за деня, когато просто ще са заедно, отново ще скитосват и няма да има пасмина суперинтелигентни мъже в мундири, които да крещят заповеди и да стрелят. Майната й на военната кариера, която се разкриваше пред него. Дори мисълта, че ще има власт над стадото олиг̀офрени, чиято недоброволна част представляваше в момента, го караше да се сприятели със стръкче трева.
Освен това не му беше много ясно, защо стръкчетата трева го гледаха с такова подозрение.
Отказа се от мисълта да разбира каквото и да е било. И тогава, в един сив дъждовен ден, който го завари в един сив дъждовен град близо до южната граница, на десет километра от фронтовата линия, по време на подготовката на специална операция на вражеска територия, един делови човек със сив работен комбинезон и куфарче нахлу в стаята, където се провеждаше инструктажа, и всички опити да бъде изхвърлен, промушен, застрелян или убеден да напусне завършиха с неуспех. Мъжът само трепваше от досада с крила и продължаваше да мърмори глупости и да разбърква смърдящи билки в кръв от прилеп и гущер.
Наложи се да проведат инструктажа другаде. Аскър бе така зашеметен от случилото се, че пропусна почти половината и затова направи десет обиколки марш около плацдарма и го изслуша наново.
През цялото време около него сякаш се късаха невидимите паяжини на пространството, а нереален звук, примесен от многобройни шумове, му пееше Little Joe на Soundgarden.
Падна мракът и малкият отряд от елитни бойци се изниза незабелязан през гъстата мъгла по посока на фронтовата линия. Аскър се усмихваше загадъчно. Нещото като приятел, с което крачеха заедно, го изгледа неразбиращо. За него лицето на този странен дълъг тип не беше спохождано от такова чудо като усмивка нито веднъж, откакто се познаваха. Всъщност още от онези бледи като миналото събития, когато се преследваха с пегасите; но нещото като приятел не беше посветено в тези подробности от аскъровия живот.
Изтрещя гръм. Проблесна светкавица. Краката им изджвакаха в размитата кал при следващата крачка.
В сборния пункт пристигнаха към полунощ. Мястото представляваше старо запуснато селище, където витаеше духът на миналото. Дъждът се ръсеше по някакъв определено старомоден начин, дори въздухът миришеше на подгизнал музей.
Следвайки точното описание, получено на инструктажа, петимата криволичеха из непрогледните улички със заковани прозорци по сградите. Водачът им, чиито очи бяха изменени преди операцията от военния лекар, крачеше уверено след невидимото инфрачервено военно огънче.
Срещата беше в полуразрушена църква, където, скрита сред просторните й подземия, се намираше малка фронтова база на секретните служби. Аскър не можеше да различи тайнствения силует, но едва видимата фигура на войника пред него се закова на място и Аскър се блъсна леко в нея. Зад него другарят му направи абсолютно същото.
Всеки от групата хвана войника пред себе си за ръба за улавяне на гърба на униформата. Наредени в бойния строй за придвижване на тъмно, навлязоха сред руините.
„Кървави очи“ — каза призрачен глас вляво.
„Пакост“ — отвърна с паролата водачът.
Следвайте ме! — гласът затананика тихо и тръгнаха отново.
Подлите стъпала изникнаха от нищото. Докато падаше и се свиваше на кълбо, Аскър ругаеше наум.
Извинявайте, — обади се отново гласът, — забравих да ви предупредя.
Някой път ще забравиш да си избършеш задника и ще залепнеш някъде. — отвърна му ядно Аскър.