— Всички го описват като изпечен престъпник — възрази Линда. — Но за него това бе само игра. Караше ни да се дегизираме. Помните ли? Перуки, различни дрехи, очила. Всичко беше безобидно забавление.
Ребека и Саманта разказаха повече за кражбите, които са извършвали. Дребни престъпления, с които си изкарвали по неколкостотин долара седмично. Данс беше склонна да повярва в теорията на Саманта, че целта му е била повече да упражнява власт, отколкото да събира пари.
— Какво ще кажете за връзката с Чарлс Менсън?
— А, да — измърмори Саманта. — Нямаше никаква връзка с Менсън.
Полицайката се изненада:
— Ама в пресата много се шумеше за това.
— Нали ги знаете журналистите.
Саманта както винаги се боеше да отрече категорично, но за това бе сигурна.
— Даниел беше прочел всички онези книги и си водеше бележки, но казваше, че Менсън е пример за това, какво не трябва да се прави.
Линда поклати глава:
— Не, не. Той наистина колекционираше онези книги и статии за него.
Данс си спомни, че тя е получила по-тежка присъда, защото в нощта на убийството на Кройтън е унищожила уличаващи доказателства, свързани с Менсън. Сега като че ли се тревожеше, че героичната й постъпка може да е била напразно.
— Единственото общо беше, че живееше с няколко жени и ни караше да вършим престъпления — продължи Саманта. — Менсън не е можел да се владее. Твърдял, че е Исус, татуирал си свастика на челото, мислел си, че има свръхестествени способности, приказвал глупости за политика и расизъм. Бил е типичен пример за човек, който не може да контролира емоциите си. Като татуировките, обиците по тялото и странните прически. Те дават информация за теб. А информацията е контрол. Не, според Даниел Менсън е бил неудачник. Неговите герои бяха Хитлер…
— Хитлер ли? — изненада се Катрин.
— Да. Не го одобряваше само заради „еврейската работа“. Това било слабост. Казваше, че ако Хитлер бе преодолял това и беше заживял в мир с евреите, дори да ги включи във властта, щеше да стане най-могъщия човек в историята. Той обаче не бил способен да се владее и затова заслужавал да загуби войната. Възхищаваше се и на Распутин.
— На руския монах ли?
— Да. Той се издигнал в двора на Николай и Александра. Пел харесваше как Распутин използвал секса, за да контролира хората.
При това Ребека се изсмя, а Линда се изчерви.
— Харесваше и Звенгали.
— Книгата на Трилби? — попита Данс.
— О, знаете ли за нея? Той обожаваше този роман. Линда го е чела десетина пъти.
— И честно казано — намеси се Ребека, — беше доста слаб. В онзи стар стил. Тъпа мелодрама.
Полицайката погледна в бележника си и прочете думите, които Пел е търсил в Интернет от затвора.
— „Нимю“ ли? — повтори Саманта. — Не. Но навремето е имал приятелка на име Алисън.
— Какво? — подскочи Линда.
— Запознали се, когато бил в Сан Франциско. Преди да срещне нас. Била в една група, подобно на Семейството.
— Какво говориш?
Саманта кимна. Смутено погледна Линда и продължи:
— Само че не било негова група. Той просто обикалял, срещнал Алисън и се запознал с някои хора от онази секта, или каквото друго е било. Даниел не бил член — той не приемаше заповеди от никого — но идеята му харесала и останал при тях. Научил много за това, как да контролира хората. Те обаче станали подозрителни, защото не се включвал. Затова с Алисън напуснали. Пропътували щата на автостоп. После бил арестуван и тя се върнала в Сан Франциско. Опитваше се да я намери дори след като вече бяхме заедно. Затова понякога пътуваше до Сан Франциско. Не мога да разбера защо я търси сега.
— Какво беше фамилното й име?
— Не знам.
Катрин заразмишлява на глас, дали Пел не търси Алисън или човек на име Нимю, за да си отмъсти.
— Все пак доста е рискувал да влиза в Интернет от затвора.
— О — отговори Саманта, — Даниел не обичаше отмъщенията.
— Не знам, Сам — намеси се Ребека. — Какво ще кажеш за онзи рокер? Оня негодник на улицата. Даниел за малко не го убил.
Данс си спомни, че Негъл й беше казал за един съсед в Сийсайд, когото Пел нападнал.