— Първо на първо — сопна се Линда, — това не го е направил Даниел. Бил е друг.
— Напротив, пребил го е почти до смърт.
— Но нали полицаите са го пуснали?
Това бе най-убедителното доказателство за невинност според Линда, помисли си Катрин.
— Само защото човекът не се осмелил да подаде жалба — уточни Ребека.
Саманта сви рамене, като отбягваше да гледа другите в очите:
— И аз мисля така. Даниел го е пребил.
Линда не изглеждаше убедена.
— Само че не е било за отмъщение — продължи Саманта. — Рокерът е бил един вид мафиотски бос в квартала. Опитал се да изнудва Даниел за пари, като заплашил, че ще отиде в полицията и ще го обвини за нещо, което не бил извършил. Даниел отишъл при него и пробвал със своите игрички. Рокерът му се изсмял и му казал, че иска парите. Докато се усети, го товарели на линейката със счупени китки и глезени. Само че не било за отмъщение. Било, защото не се поддавал на манипулациите на Даниел. Ако не се поддаваш, той не може да те контролира и в теб започва да вижда заплаха. Постоянно повтаряше: „Заплахите трябва да се премахват.“
— Контрол — обобщи Данс. — Това е думата, която най-добре описва Даниел Пел, нали?
С това и трите бивши членки на Семейството се съгласиха.
34.
Полицаят от монтерейското шерифство зорко следеше района от патрулната кола — двора и сградата, дърветата, градините, пътя.
Охраняването на обекти беше най-скучната работата в полицейската професия. На второ място идваше следенето на заподозрени, но тогава поне можеше да се успокояваш, че наблюдаваният е престъпник. Имаше шанс да се стигне до използване на оръжие. Това все пак беше някаква работа.
Охраната на свидетели и жертви на престъпления обаче — особено ако лошите не знаеха къде се намират — беше пълна скръб.
Най-голямата опасност бе да ти се схване задникът и да ти отекат краката, а трябваше много внимателно да балансираш количеството на кафето и ходенията до тоалетна, защото…
„Ох, мамка му“ — измърмори полицаят. Съжали, че си помисли това последното. Сега си даде сметка, че му се пикае.
Дали да рискува да отиде в храстите? Идеята не беше добра, като се имаше предвид колко баровско беше мястото. Трябваше да помоли да го пуснат вътре. Преди това обаче щеше да обиколи набързо, за да се увери, че всичко е спокойно. После щеше да почука.
Слезе от колата и закрачи по пътя, като оглеждаше дърветата и храстите. Нищо подозрително. Всичко изглеждаше нормално за такъв квартал: една лимузина мина бавно по улицата, шофьорът дори носеше от онези шапки, които показват по филмите. Отсреща някаква жена бе накарала градинаря да подреди цветя под пощенската й кутия, преди да ги посади; горкият човек се чудеше как да й угоди.
Жената видя полицая и му кимна.
Той също й кимна, за момент си представи как тя се приближава и му казва колко обича мъже с униформа. Беше чувал истории как колегите му спирали жени за превишена скорост и те предлагали да си „платят глобата“ в близката горичка или в патрулната кола (в някои варианти дори на задната седалка на мотоциклет „Харли Дейвидсън“). Но това винаги бяха разкази от трета ръка. Не се беше случвало на никого от приятелите му. Опасяваше се също, че ако някоя — дори тази зажадняла за секс домакиня — поиска да използва услугите му, той дори няма да успее да го вдигне.
Това отново му напомни за онази част от тялото му, намираща се под кръста, и колко отчаяно се нуждае да се облекчи.
В този момент забеляза, че жената му маха. Той спря.
— Всичко наред ли е, полицай?
— Да, госпожо — отговори той.
— Заради онази кола ли сте тук?
— Каква кола?
Тя посочи:
— Ето там. Видях я да спира преди десетина минути. Не знам защо шофьорът реши да я пъхне между дърветата. Стори ми се странно. Да знаете, преди известно време наоколо станаха няколко грабежа.
Разтревожен, полицаят се приближи и погледна накъдето му сочеше тя. През храстите видя проблясък от метал и стъкло. Единствената причина, поради която някой би оставил колата си толкова далече от улицата, бе, за да я скрие.
„Пел“ — помисли си полицаят.
Посегна към пистолета си и направи една крачка към улицата.
„Псссс.“
Обърна се към източника на този странен шум точно когато лопатата на градинаря се стовари върху рамото и врата му.