Полицаят изохка и падна на колене. Причерня му, пред очите му се появиха жълти петна.
— Ох, не! — изстена.
Вместо отговор лопатата отново го удари, този път по-премерено.
Облечен с изцапаната с пръст градинарска униформа, Даниел Пел завлече полицая в храстите, където не можеха да го видят от улицата. Човекът не беше мъртъв, само пребит и безпомощен.
Пел бързо го съблече и си сложи униформата му, като нави крачолите на твърде дългите панталони. Запуши устата на полицая с тиксо и му сложи собствените му белезници. Прибра пистолета и резервния му пълнител в джоба си, сложи глока в кобура си; познаваше това оръжие и често се упражняваше да го вади и да дърпа спусъка.
Погледна назад. Джени тъкмо събираше цветята от моравата около пощенската кутия на съседите и ги пъхаше в найлонов плик. Добре бе изиграла ролята си на претенциозна домакиня. Сполучливо разсея полицая и дори не мигна, когато той го удари с лопатата.
Урокът с „убийството“ на Сюзан Пембъртън имаше ефект; тя вече свикваше с тъмната си страна. Все пак трябваше да внимава. Убийството на полицай щеше да прелее чашата. При все това тя се справяше отлично; Пел беше възхитен. Нищо не го радваше повече от това да променя някого по свой образ и подобие.
— Докарай колата, красавице.
Подаде й градинарските дрехи. Джени се усмихна лъчезарно:
— Всичко е готово.
Изтича по улицата, като носеше дрехите, лопатата и плика с цветята. Спря за момент, обърна се и прошепна: „Обичам те.“
Пел постоя, за да се полюбува на решителността й.
После се обърна и бавно тръгна по алеята към дома на един човек, който бе извършил непростим грях спрямо него — бившият прокурор Джеймс Рейнолдс.
Даниел Пел надникна през пролуката между пердетата на един от предните прозорци. Видя Рейнолдс да разговаря по безжичен телефон, като крачеше от една стая в друга с бутилка вино в ръката. Някаква жена — вероятно съпругата му — тъкмо влизаше в кухнята. Смееше се.
Пел си беше мислил, че в наши дни е лесно да намериш когото и да било — с тези компютри, Интернет. Откри полезна информация за Катрин Данс, но Джеймс Рейнолдс беше невидим. Телефонът и адресът му не бяха в нито един указател, нито в архива на адвокатската колегия.
Предполагаше, че ще го открие в архивите на съда, но не можеше да се върне в сградата, от която бе избягал преди два дни. Освен това нямаше много време. Трябваше да си свърши работата в Монтерей и да се маха.
Изведнъж обаче му хрумна нещо и той отвори архивите на местните вестници в Интернет. Намери обява за сватбата на дъщерята на прокурора. Обади се в ресторанта, където се беше провела церемонията — „Дел Монте Спа анд Ризорт“ — и узна името на фирмата, организираща празненството — „Брок Къмпани“. С едно кафе и малко сълзотворен спрей измъкна от Сюзан Пембъртън документацията, в която се съдържаха данните на човека, поръчал тържеството — Джеймс Рейнолдс.
Ето как се озова тук.
Вътре настъпи някакво раздвижване.
В къщата имаше още някой — младеж около трийсетте. Може би синът на Рейнолдс — братът на булката. Разбира се, Пел щеше да убие всеки, когото намери в къщата. Не го интересуваше кой е вътре, просто не можеше да остави никого жив. Колкото повече убийства, толкова по-удобно за него и Джени да се измъкнат. Щеше да ги заплаши с пистолета и да ги събере в някоя малка стая — банята или килера — после щеше да използва ножа, така че никой да не чуе изстрели. При малко късмет труповете нямаше да бъдат открити, преди да свърши другата си мисия на Полуострова.
Прокурорът затвори телефона и понечи да се обърне. Пел се отдръпна от прозореца, провери пистолета си и натисна звънеца. Отвътре се чуха стъпки, шум. Нещо засенчи шпионката. Пел стоеше на открито, за да видят униформата му.
— Да? Кой е?
— Господин Рейнолдс, аз съм полицай Рамос.
— Кой?
— Полицаят, който ви охранява. Трябва да ви кажа нещо.
— Една секунда. Да махна нещо от печката.
Пел стисна пистолета си. Почувства, че съвсем скоро една голяма нужда ще бъде облекчена. Изведнъж започна да се възбужда. Нямаше търпение с Джени да се върнат в „Сий Вю“. Може би нямаше да изтрае до мотела. Можеха да го направят на задната седалка. Отдръпна се в сянката на едно голямо чепато дърво до вратата; усещането за тежкия пистолет в ръката му доставяше удоволствие. Мина една минута. Още една. Той почука на вратата.