След пет минути хората от отряда бяха готови и провериха оръжията си. Събраха се в малкия двор близо до главния вход. Погледнаха към Данс и О’Нийл, но Келъг пръв заговори:
— Искам мигновено влизане. Един екип през вратата, един веднага след тях за резерва. — Показа им схема на стаята, която управителят беше нарисувал. — Първи екип — към леглото. Втори — към гардеробите и банята. Искам няколко фугасни.
Имаше предвид силно гърмящите заслепяващи гранати, които само зашеметяват престъпника, без да причиняват сериозни наранявания. Един полицай му подаде няколко. Келъг ги пъхна в джоба си.
— Аз ще водя първия екип — заяви. — Влизам пръв.
На Данс не й се искаше той да отива. В специалния отряд имаше по-млади полицаи, повечето бяха излезли наскоро от армията, имаха боен опит.
Агентът от ФБР продължи:
— Жената също е там. Може да изглежда, че я държи като заложничка, но тя е не по-малко опасна от него. Не забравяйте, че тя запали пожара при съда и уби Хуан Милар.
Полицаите закимаха с разбиране.
— Така, ще заобиколим сградата и бързо ще минем отпред. Когато минавате под прозореца му, пропълзявайте по корем. Не приклекнали. Дръжте се колкото можете по-близо до стената. Имайте предвид, че може да наблюдава. Искам няколко души с бронирани жилетки да изведат персонала. След това влизаме. И не забравяйте, че може да има повече от двама престъпници.
Тези думи напомниха на Данс разговора й с Ребека Шефилд. Състави си план… Келъг се обърна към нея:
— Добре ли ти звучи?
Това не беше действителният му въпрос.
Всъщност искаше да попита: „Поемам ли командването?“
Той беше достатъчно великодушен, за да й даде последен шанс да спре акцията. Тя се замисли само за миг, след което отговори:
— Добре е. Действай.
Понечи да каже нещо на О’Нийл, но не можа да изрази онова, което мислеше — дори не можеше да формулира мислите си. Без да я погледне, той извади пистолета си и заедно с Ти Джей и Стемпъл тръгна с резервния екип.
— На позициите — изкомандва Келъг.
Данс отиде при Каранео до контейнера и включи слушалките и микрофона си.
След пет минути радиостанцията изпращя.
— Броя до пет и влизаме — нареди Келъг. Командирите на екипите потвърдиха готовност.
— На пет. Едно… две…
Тя избърса дланите в панталоните си и стисна ръкохватката на пистолета си.
— … три… четири… пет, влизай!
Полицаите се втурнаха зад ъгъла и тя се втренчи към Келъг и О’Нийл, поглеждаше ту единия, ту другия.
„Само да няма повече жертви…“
Правилно ли бяха организирали всичко?
Правилно ли бяха разчели ситуацията?
Келъг пръв стигна до вратата и кимна на един полицай, понесъл малък таран. Едрият мъжага блъсна тежката метална тръба в скъпата врата и тя се отвори с трясък. Келъг хвърли вътре една от гранатите. Двама полицаи нахълтаха в стаята до тази на Пел, други отведоха камериерките зад паркираните коли. В стаята блесна силна светлина и се чу трясък. Келъг и отрядът на О’Нийл нахлуха вътре.
После — тишина.
Нямаше изстрели, нямаше крясъци. Накрая сред пращене от радиостанцията се чу гласът на Келъг:
— … го.
— Повтори — обади се Данс. — Не те чух, повтори, Уин. Хванахте ли го?
Пак пращене.
— Не. Няма го.
Нейният Даниел беше гениален, Даниел знаеше всичко.
Докато се отдалечаваше от мотела, карайки със скорост под ограничението, Джени Марстън погледна назад.
Още нямаше полицейски коли, още нямаше светлини и сирени.
„Ангелски песни — каза си наум. — Ангелски песни, закриляйте ме.“
Нейният Даниел беше гений.
Преди двайсет минути, когато започнаха да се любят, той изведнъж спря и седна на леглото.
— Какво има, скъпи? — разтревожено попита тя.
— Камериерката. Обаждала ли си се да оправят стаята?
— Не.
— Защо ще го правят днес? Много е рано. По-логично е да изчакат по-късно. Някой се обажда, за да провери дали сме тук. Полицията! Обличай се. Бързо!
— Искаш…
— Обличай се!
Тя скочи от леглото.