— Събери каквото можеш. Вземи компютъра и не оставяй никакви лични вещи.
Той набута дрехи и няколко други неща в една чанта. Погледна навън, после се приближи до вратата към съседната стая. Извади пистолета и я изрита, като изненада двама младежи вътре.
Поколеба се дали да ги убие, но само им каза да станат и да се обърнат. Завърза ръцете им с рибарска корда и запуши устите им с парцали. Взе документите им и ги разгледа.
— Имам имената и адресите ви. Ще стоите мирно и ще пазите тишина. Ако кажете нещо на някого, близките ви ще умрат. Ясно?
Те кимнаха и Даниел затвори вратата и я подпря със стол. Изсипа съдържанието от кутиите за стръв и хладилната чанта и прибра своите неща. После с Джени се преоблякоха с жълтите гумирани якета на рибарите, сложиха си бейзболни шапки и излязоха с въдиците и другите такъми.
— Не се оглеждай. Върви направо към нашата кола. Бавно.
Минаха през паркинга. Той сложи нещата в багажника, без да бърза. Качиха се и потеглиха. Джени едва запази самообладание. Идеше й да заплаче, толкова беше уплашена.
Но също и въодушевена, трябваше да признае. Изживяването бе страхотно. Никога не се беше чувствала толкова жива като сега, при бягството от мотела. Замисли се за съпруга си, за гаджетата си, за майка си… нищо, което бе изпитала с тях, не можеше да се сравнява с този момент.
Разминаха се с четири полицейски коли, понесли се с пълна скорост към мотела. Без сирени.
„Ангелски песни…“
Молитвата й действаше. Вече бяха на километри от мотела и никой не ги преследваше.
Накрая Пел се изсмя и издиша шумно.
— Какво ще кажеш за това, красавице?
— Ние успяхме, миличък!
Тя извика победоносно и разтърси главата си, сякаш беше на рокконцерт. Допря устни до врата му и го ухапа игриво.
Не след дълго спряха на паркинга на „Бътефлай Ин“, малък мизерен мотел на „Лайтхаус“, търговската улица на Монтерей.
— Отиди да вземеш стая — каза Даниел. — Скоро ще си свършим работата, но няма да е преди утре вечер. Плати за една седмица, така ще е по-малко подозрително. Искам да е отзад. Може би онова бунгало.
Джени взе стая и се върна при колата. Той извади хладилната чанта и кутиите за стръв.
Когато влязоха, Пел легна на кревата, сложи ръце зад тила си. Джени се сгуши до него.
— Ще се скрием тук. Наблизо има магазин. Ще отидеш ли да напазаруваш нещо за ядене, красавице?
— И още боя за коса?
Той се усмихна:
— Добра идея.
— Може ли червена?
— Може и зелена, ако искаш. Всякак ще те харесвам.
Божичко, той беше идеалният мъж…
Когато излизаше, нахлупвайки шапката над очите си, тя чу пращене от телевизора в стаята. Преди няколко дни не си беше представяла, че ще приеме Даниел да убива хора, че ще се откаже от дома си в Анахайм, че никога повече няма да види колибрите, кардиналите и врабчетата в задния си двор.
Сега това й се струваше съвсем естествено. Всъщност беше прекрасно.
„Всичко ще сторя за теб, Даниел. Всичко.“
42.
— Как ви е усетил? — недоумяваше Овърби в кабинета на Данс.
Беше нервен. Не само че бе поискал преследването да се води от неговото подразделение, ами и беше подкрепил грешната тактика. Тя усещаше всичко това от държането и изразните му средства — например употребата на „вие“, докато тя и О’Нийл биха казали „ние“.
Разделяне на вината…
— Сигурно е усетил, че нещо се е променило, например, ако персоналът се е държал непривично — отговори Келъг. — Като в ресторанта в Мос Ландинг. Този човек има животински инстинкти.
Сякаш повтаряше мислите на Данс.
— Майкъл, нали хората ти чули, че е вътре?
— Беше пуснал порно по телевизора — обясни детективът. — Това са чули от отряда за разузнаване.
Равносметката беше смущаваща. Оказа се, че без да подозира нищо, управителят е видял Пел и жената да излизат — преоблечени като двамата рибари от съседната стая — помислил си, че отиват за сьомга или калмари в залива. Двамата мъже, завързани и със запушени усти, не искаха да говорят. Данс все пак успя да измъкне от тях, че Пел взел адресите им и заплашил да убие близките им, ако викат за помощ.
„Всичко се повтаря… по дяволите, всичко се повтаря!“
Уинстън Келъг беше ядосан, но не се чувстваше виновен. Той бе взел своето решение, както Данс в Мос Ландинг. Планът щеше да успее, но съдбата се беше намесила и тя му се възхищаваше, че не се тюхка и оплаква, а вече мисли за следващите стъпки.