— Не, леля не ми е казала такова нещо.
— Знае ли, че си тук?
— Да, казах й. Тя ме докара. Не ми позволява да си извадя шофьорска книжка.
Тириса погледна надзирателя, после — пак Негъл.
— Полицията също не искаше да говоря с вас. Но не можеха да ме спрат.
— Защо си дошла, Тириса?
— За полицайката, която споменахте…
Негъл се удиви:
— Нима си съгласна да дойде да поговорите?
— Не — решително отговори момичето, като поклати глава.
Негъл не я обвиняваше.
— Разбирам, но…
— Искам аз да отида при нея.
Писателят си помисли, че не е чул добре.
— Какво искаш?
— Искам да отида в Монтерей. Да се срещна с нея.
— О, не е необходимо да го правиш.
Тя кимна уверено:
— Наистина искам.
— Защо?
— Ей-така.
Отговорът беше повече от изчерпателен.
— Ще накарам леля да ме закара.
— Ще се съгласи ли?
— Ако не, ще отида с автобус. Или на автостоп. И вие можете да дойдете.
— Ами, има един проблем…
Момичето се намръщи.
Той се изсмя:
— Арестуван съм.
Тириса изненадано погледна надзирателя:
— Не му ли казахте?
Той поклати глава.
— Аз платих гаранцията ви — заяви момичето.
— Ти?
— Баща ми имаше много пари. — Тя се засмя. — Аз съм богато момиче.
44.
Приближаващи стъпки.
Даниел Пел грабна пистолета.
Надникна през прозореца на евтината хотелска стая, миришеща на ароматизатор и препарат против хлебарки. Видя, че е Джени, и прибра оръжието. Изключи телевизора и отвори вратата. Тя влезе, понесла тежка пазарска чанта. Пел взе багажа и го остави на нощното шкафче до електронния будилник.
— Как мина, красавице? Видя ли някакви полицаи?
— Не.
Тя свали шапката и се почеса по главата. Пел я целуна по челото, усети миризма на пот и боя за коса. Пак погледна през прозореца. Взе решение:
— Хайде да излезем да се поразходим, красавице.
— Да излезем ли? Мислех, че идеята не ти харесва.
— О, познавам района. Няма опасност.
Тя го целуна.
— Ще се разхождаме като влюбени.
— Да, като влюбени.
Сложиха си шапките и отидоха към вратата. Джени изведнъж бе станала сериозна. Спря и го погледна.
— Добре ли си, миличък? „Миличък…“
— Да, красавице. Само малко се уплаших, когато бягахме. Но сега всичко е наред. Всичко е идеално.
Минаха по сложен маршрут по малките улички и спряха на един плаж по пътя за Биг Сър южно от Кармел. Покрай скалите и дюните имаше дървени мостчета, оградени с тънка телена мрежа за защита на крехката екосистема. В бурното море се премятаха морски видри и тюлени, а останалите след прилива езерца разкриваха цели светове в солената вода.
Това бе един от най-красивите участъци от централното тихоокеанско крайбрежие.
И един от най-опасните. Всяка година по трима-четирима души, осмелили се да излязат на скалите, за да снимат, загиваха в студената вода, изненадани от някоя седемметрова вълна. Някои умираха от хипотермия, макар че повечето не преживяваха толкова дълго. Обикновено пищящите жертви се размазваха в скалите или, заплетени във водораслите, яки като рибарски мрежи, се удавяха, преди студът да ги убие.
Обикновено тук имаше много хора, но сега, в този мъглив и ветровит ден, брегът беше пуст. Даниел Пел и неговата красавица, слязоха до водата. Една сивкава вълна се разби в скалите на петнайсетина метра от тях.
— О, красиво е. Но е студено. Прегърни ме.
Пел я прегърна. Тя трепереше.
— Удивително е. Около мястото, където живея, брегът е равен. Само пясък и вълни. Освен ако не отидеш до Ла Хоя. Но дори там няма нищо подобно. Тук е много красиво място. О, я ги виж!
Джени говореше като развълнувана ученичка. Гледаше животните. Една голяма видра крепеше камък върху гърдите си и удряше нещо в него.
— Какво прави?
— Опитва се да счупи някоя раковина. Морско ухо или мида.
— Откъде знаят как да го направят?
— Сигурно гладът ги учи.
— Кога ще отидем в твоята планина? И там ли е толкова красиво?