Когато си тръгваше, Ребека излезе с нея. Спряха под навеса при входа; навън ръмеше. Агентката вдигна вежди. Беше в напрежение, чудеше се дали другата жена няма пак да я поучава колко са некадърни.
Причината обаче беше друга.
— Може би сте забелязали, но трябва да ви го кажа. Сам не разбира колко опасен е Пел, а Линда го смята за жертва на нещастно детство.
— Слушам ви.
— Всичко, което ви разказахме вчера за него, всички тези неща за психологията му, са верни. Но съм преминала през доста терапии и знам колко е лесно да се вглъбиш в понятията и теорията и да забравиш реалния човек, който стои зад тях. На два пъти съм спирала Пел да не прави онова, което е решил, и за малко да си навлека неприятности. Той знае ли името ви?
Катрин кимна:
— Мислите ли, че ще си губи времето да ме търси?
— Недосегаема ли сте за него? — попита Ребека и вдигна вежда.
Това отговаряше на въпроса й. Да, тя беше недосегаема за методите му. И следователно беше в опасност. Опасностите трябва да се отстраняват…
— Имам чувството, че е уплашен. Вие сте реална опасност за него, затова ще иска да ви спре. А се добира до хората чрез близките им.
— Зависимост — отбеляза Данс.
Жената кимна:
— Предполагам, че имате близки в района, нали?
— Родителите ми и децата.
— Децата при съпруга ви ли са?
— Вдовица съм.
— О, съжалявам.
— В момента обаче не са у дома. И сме оставили полицай да ги пази.
— Добре, но си пазете гърба.
— Благодаря… — Полицайката погледна към бунгалото. — Случило ли се е нещо снощи? Между вас трите?
Ребека се изсмя:
— Мисля, че спомените ни дойдоха в повече. Извадихме си по някоя кирлива риза. Трябваше да си изясним тези неща още преди години. Но не съм убедена, че всички сме го искали.
Ребека влезе, затвори и заключи вратата. Данс надникна през пролуката между завесите. Линда четеше Библията, Саманта гледаше мобилния си телефон, несъмнено се опитваше да измисли поредната лъжа за съпруга си. Ребека седна, взе скицника си и с резки, нервни движения започна да рисува.
Наследството на Даниел Пел и неговото Семейство.
45.
От тръгването на Катрин Данс бе минал половин час, когато един от охраняващите ги полицаи се обади в бунгалото да провери как са.
— Всичко е наред — отвърна Сам, като изключваше нарастващото напрежение в стаята.
Той я накара да провери дали прозорците и вратите са заключени. Тя го направи и го увери, че са.
Бяха запечатани като в пашкул. Обхвана я гняв, че Даниел Пел отново ги държи като в затвор, в това тясно бунгало.
— Ще се побъркам — заяви Ребека. — Трябва да изляза.
— Не те съветвам — каза Линда.
Сам забеляза, че върху изтърканата страница на Библията, където беше отворила, има много следи от пръсти. Почуди се кои пасажи й носеха най-голяма утеха. Прииска й се и тя да можеше да се съсредоточи върху нещо толкова просто, за да се успокои.
Ребека сви рамене:
— Само ще се поразходя.
Махна към гората навън.
— Наистина мисля, че не трябва да го правиш — настоя Линда.
— Ще внимавам. Няма да газя в калта и ще се оглеждам, когато пресичам.
Шегата й прозвуча нелепо.
— Глупаво е, но прави каквото искаш.
— Слушай, съжалявам за снощи. Бях пияна.
— Чудесно — разсеяно изрече Линда и пак се зачете в Библията.
— Ще се намокриш — изтъкна Сам.
— Ще отида в някоя беседка. Искам да порисувам.
Ребека взе скицника и моливите, облече коженото си яке и излезе, като си вдигна качулката. Погледна назад и Сам видя в очите й съжаление за жестоките думи, изречени снощи.
— Заключи след мен.
Сам отиде при вратата, сложи веригата и заключи. Погледа през прозореца как другата жена се отдалечава. Искаше й се Ребека да не тръгва.
Причината обаче не беше загриженост за безопасността й. Сега остана сама с Линда. Нямаше повече извинения.
Да или не? Сам още се разкъсваше от борбата, която се водеше в душата й, предизвикана от поканата на Катрин Данс да дойде в Монтерей.
„Върни се, Ребека — помоли се мислено. — Не, стой навън.“
— Не трябваше да излиза — измърмори Линда.