— Казаха ми да ви закарам в управлението на КБР. Оставете всичко така и елате с мен.
Другият полицай беше навън и оглеждаше паркинга. Сам каза по телефона:
— Катрин, полицаят дойде. Тръгваме.
Затвори.
Грабна чантичката си.
— Хайде.
Гласът й трепереше.
Полицаят, с ръка на ръкохватката на пистолета, им кимна.
В този момент куршумът го улучи в слепоочието. Той падна. Нов изстрел и колегата му се хвана за гърдите, извика и се свлече. Трети куршум го довърши. Първият полицай запълзя към колата си, но потрепери и се отпусна неподвижно.
— Не, не! — изписка Линда.
Чуха бързи стъпки. Даниел Пел тичаше към бунгалото.
Сам бе като парализирана.
В последния момент се окопити и затръшна вратата, успя да сложи веригата и да се отдръпне, преди нов куршум да пробие дървото. Посегна към телефона.
Пел ритна вратата. Вторият ритник разби ключалката, но веригата задържа вратата. Тя се открехна само на няколко сантиметра.
— В стаята на Ребека! — изкрещя Сам.
Изтича при Линда и я хвана за ръката, но тя стоеше като закована.
Сам предположи, че се е вцепенила от ужас. Лицето на другата жена обаче изобщо не изглеждаше уплашено.
Тя се дръпна от Сам и извика:
— Даниел.
— Какво правиш? — изкрещя Саманта. — Хайде!
Пел отново изрита вратата, но веригата още държеше. Сам завлече Линда на няколко крачки към стаята на Ребека, но тя се съпротивляваше.
— Даниел — повтори. — Изслушай ме, моля те. Не е късно. Още можеш да се предадеш. Ще ти намерим адвокат. Ще се погрижа да си…
Пел стреля.
Просто вдигна пистолета, прицели се през процепа на вратата и я простреля в корема небрежно, сякаш пропъждаше муха. Опита се да стреля пак, но Сам завлече ранената си приятелка в стаята на Ребека. Пел пак изрита вратата. Този път тя се отвори, блъсна се в стената и разби една картина с морски пейзаж.
Сам затвори и заключи вратата на Ребека. Прошепна трескаво:
— Трябва да се махнем! Не можем да чакаме тук.
Пел пробва бравата. Изрита вратата, но тя се отваряше навън и издържа.
Тръпки побиха Сам. Беше сигурна, че Пел ще започне да стреля през вратата и някой случаен куршум ще я улучи. Помогна на Линда да се прехвърли през прозореца, избута я, после и тя прескочи, стъпи на росната, ухаеща земя. Линда стенеше от болка и притискаше корема си.
Сам й помогна да се изправи, стисна с всички сили ръката й и я повлече към гората.
— Той ме простреля — изстена Линда, все още невярваща. — Боли. Слушай… чакай, къде отиваме?
Сам не я слушаше. Единствената й мисъл бе да избягат колкото могат по-далеч от бунгалото. В каква посока, нямаше представа. Знаеше само, че пред тях са само безкрайната гора, стръмните скали и, на края на света, бушуващият сив океан.
53.
— Не — прошепна Катрин Данс. — Не…
Уин Келъг спря рязко до двамата полицаи, проснати пред бунгалото.
— Провери как са — извика й и извади мобилния си телефон да повика подкрепления.
С пистолет в потната си ръка, Данс коленичи до единия полицай. Беше мъртъв. Лежеше в огромна кървава локва, по-тъмна от асфалта, който бе смъртното му ложе. Другият също беше умрял. Тя вдигна очи и прошепна:
— Мъртви…
Келъг затвори телефона и се приближи. Макар че не се бяха обучавали да действат заедно, двамата се приближиха до бунгалото като партньори. Внимаваха да не се излагат на прицел, погледнаха полуотворената врата и прозорците.
— Влизам — обяви Келъг.
Данс кимна:
— С теб съм.
— Само ме прикривай. Следи вътрешните врати. Постоянно. Постоянно ги следи. Той ще държи пистолета напред. Гледай за метален блясък. Ако има трупове, не се занимавай с тях, докато не установим, че е чисто. — Докосна ръката й. — Това е важно. Разбра ли? Не им обръщай внимание, дори да крещят за помощ. Няма да можем да им помогнем, ако ни рани. Или застреля.
— Ясно.
— Готови?
Не, не беше готова. Но кимна. Той стисна рамото й. Пое си дълбоко въздух и бързо влезе, като държеше пистолета напред, насочваше го ту в една, ту в друга посока към всички ъгълчета на помещението.
Данс влезе след него, като внимаваше да следи вратите — и да вдига пистолета си нагоре, когато той мине пред нея.