— Тежък случай, Майкъл. Има много усложнения. Радвам се, че ни помагаш.
— За мен е удоволствие.
Чарлс Овърби беше в стихията си. Използва думата „помагам“, за да стане ясно кой командва, макар че КБР и шерифството носеха равна отговорност.
Поделяне на вината…
Началникът обяви, че се връща в главното управление, и излезе.
Данс се обърна към Мортън Негъл:
— Имате ли някаква информация за Пел, която мога да прегледам?
— Да, имам. Но защо вие?
— Може да ни помогне да придобием представа къде е отишъл — обясни О’Нийл.
— Ще ви дам копия. Не оригиналите.
— Добре — съгласи се тя. — По-късно ще изпратим човек да ги вземе. Къде работите?
Той бе наел къща в Монтерей.
Даде й адреса и телефонния номер, после понечи да затвори чантата си.
Данс погледна вътре.
— Чакайте.
Негъл забеляза, че гледа съдържанието. Усмихна се:
— С удоволствие.
— Моля?
Взе една от книгите си — „Сляпа вяра“, подписа я с театрален жест и й я подаде.
— Благодаря. — Тя остави книгата и посочи онова, което всъщност гледаше: фотоапарата. — Направихте ли някакви снимки тази сутрин? Преди пожара?
— О! — Той се усмихна за недоразумението. — Да, направих.
— Цифров ли е?
— Да.
— Може ли да ги видим?
Негъл взе фотоапарата и започна да натиска копчетата. Данс и О’Нийл се наведоха и се взряха в екранчето. Данс подуши нов афтършейв. Почувства се по-спокойна от близостта на колегата си.
Писателят започна да сменя снимките. Повечето бяха на хора, които влизаха в съда, имаше няколко пейзажа със сградата в мъглата.
На една от снимките двамата полицаи извикаха едновременно:
— Спри.
Снимката бе от алеята, която водеше към мястото на експлозията. Забелязаха човек, приклекнал зад една кола. Само главата и раменете се виждаха. Носеше синьо яке, шапка с козирка и тъмни очила.
— Виж ръката му.
Данс кимна. Ръката на човека беше извита назад, сякаш дърпаше куфар на колелца.
— Записан ли е часът на снимката?
Негъл погледна дисплея.
— Девет и двайсет и две.
— Всичко съвпада — обяви Данс, като си спомни предполагаемото време на залагане на бомбата, което пожарникарите бяха определили.
— Можете ли да увеличите снимката?
— Не на фотоапарата.
Ти Джей каза, че може да го направи на компютъра си. Негъл му даде чипа и Данс изпрати колегата си в главната квартира на КБР, като му напомни:
— И да издириш Саманта Маккой. Също и лелята. В Бейкърсфийлд.
— Слушам, шефке.
Рей Каранео още беше навън, търсеше свидетели, но Данс смяташе, че съучастникът вече се е махнал. След като Пел вероятно бе успял да заобиколи блокадите, нямаше причина да се навърта наоколо. Затова изпрати и Каранео в централата.
— Ще отида да направя копията — обеща Негъл. — О, и не забравяйте това. — Подаде й книгата. — Ще ви хареса.
Когато той излезе, Данс измърмори:
— Да, при толкова свободно време, което имам.
И я подаде на О’Нийл за колекцията му.
9.
По обяд на терасата пред магазина за хранителни стоки „Хол Фуудс“ в монтерейския търговски център „Дел Монте“ седеше млада жена.
Мъглата изтъняваше и на небето бавно се очертаваше бледият слънчев диск.
В далечината се чуваха сирени, наблизо гукаше гургулица, изсвири клаксон, заплака дете, после — смях. Джени Марстън си помисли: „Ангелски песни, ангелски песни…“
Прохладният въздух ухаеше на бор. Нямаше вятър. Въздухът беше прозрачен. Типичен ден за калифорнийското крайбрежие, но всички възприятия сякаш бяха по-силни.
Така е, когато си влюбена и чакаш приятеля си.
Очакване…
Джени си спомни една стара песен. Майка й я пееше от време на време с пресипнал глас на пушачка, малко фалшиво, понякога завалено.
Русата жена (автентична калифорнийска блондинка) отпи глътка кафе. Беше скъпо, но хубаво. Този магазин не беше по вкуса й (двайсет и четири годишната жена, която работеше на половин ден във фирма за кетъринг, предпочиташе евтините супермаркети), но бе добро място за среща.
Тя носеше тесни дънки, светлорозова блуза, а под тях червен сутиен „Виктория Сикрет“ и бикини. Също като кафето, бельото бе лукс, който трудно можеше да си позволи. За някои неща обаче си струваше да се охарчиш. (Освен това, размишляваше Джени, дрехите всъщност бяха един вид подарък — за гаджето й.)