Лекият ветрец галеше лицето му и той подуши нещо във въздуха: миризма на океан и водорасли. За пръв път от години. Обожаваше този аромат. В „Капитола“ до него достигаше само въздухът, който пускаха през климатичната или отоплителната инсталация, а той не мирише на нищо.
Наблизо мина патрулна кола.
Дръж се спокойно…
Пел вървеше с равномерни крачки, не се оглеждаше, не се отклоняваше от набелязания път. Промяната в поведението привлича внимание. Освен това само вреди — дава на хората информация за човека. Могат да се досетят какво означава промяната и да го използват срещу него.
Точно това се беше случило в стаята за разпити.
Катрин…
Пел внимателно бе планирал разпита. Ако всичко минеше, без да събуди подозрения, щеше да измъкне някаква информация от разпитващия, например колко надзиратели има в сградата на съда и къде са разположени.
За негова изненада обаче тя почти отгатна плана му.
„Да помислим сега за портфейла. Откъде може да е дошъл?…“
Затова го принуди да промени плана си. И то бързо. Бе положил всички усилия, но пронизителната аларма му подсказа, че се е досетила. Ако беше подранила с пет минути, щяха да го върнат в затворническия микробус. Планът му щеше да се провали.
Катрин Данс…
По улицата бързо мина друга полицейска кола.
Пак не му обърнаха внимание и Пел продължи по пътя си. Знаеше обаче, че час по-скоро трябва да се махне от Монтерей. Влезе в оживен открит търговски център. Заоглежда магазините: „Мейсис“, „Мервинс“, магазинчета за бонбони, книги (обожаваше да чете, изяждаше ги с кориците — колкото повече знаеш, толкова по-голяма власт имаш), видеоигри, спортна екипировка, евтини дрехи и още по-евтини бижута. Беше претъпкано, юни — много училища бяха свършили учебната година.
От един магазин излезе девойка с чанта през рамо. Под якето й се виждаше прилепнала по тялото червена фланелка без ръкави. Един поглед и балонът в него започна да расте. (Преди време успя да заплаши един съкилийник, подкупи надзирателя и уреди жената на другия затворник да го посети. Беше много, много отдавна…)
Загледа се в девойката, тръгна на няколко крачки зад нея, наслаждаваше се на косата й, на извивката на бедрата й под тесните дънки, опита се да долови аромата й, да се приближи, за да се отърка в нея, когато се разминат, което, разбира се, си беше чисто сексуално насилие, като да те завлекат в някой тъмен вход и да те заплашат с нож, за да се съблечеш.
Изнасилването е в самото желание, Даниел Пел го знаеше.
Добре, но тя влезе в друг магазин и завинаги изчезна от живота му.
„Ще ми липсваш, скъпа“ — помисли си.
На паркинга видя синьо-зелен форд „Тъндърбърд“. Вътре седеше жена и разресваше дългата си руса коса. Ох…
Той се приближи. Имаше месест нос и беше хилава, нямаше много с какво да се похвали. Това обаче не попречи на балона да расте, десет пъти, сто… Заплашваше да се пръсне.
Даниел Пел се огледа. Наоколо нямаше никого.
Тръгна между колите.
Джени Марстън разреса косата си. С тази част от тялото си се гордееше най-много. Косата й бе лъскава, гъста и когато тя завъртеше глава, се разсипваше като на фотомодел в реклама на шампоан. Отново нагласи огледалото. Изключи радиото. Поглади носа си, месестия му връх…
„Стига!“
Посегна към вратата, но изписка. Тя се отвори сама.
Джени се вцепени, втренчи се уплашено в жилавия мъж, който стоеше приведен до колата.
За няколко секунди никой от двамата не помръдна. После той отвори вратата.
— Прекрасна си, Джени Марстън. По-хубава, отколкото си те представях.
— О, Даниел.
В бурята от емоции — страх, облекчение, чувство за вина — Джени Марстън не се сети какво друго да каже. Със затаен дъх изскочи от колата и се хвърли в прегръдките на приятеля си, затрепери от радост и го притисна толкова силно, че от устата му се чу тихо, продължително свистене от излизащия въздух.
10.
Качиха се във форда и тя притисна главата си до врата на Даниел, докато той внимателно оглеждаше паркинга и близката улица.