— О, взел си мексиканска!
Тя се засмя и започна да вади плънка с кайма, тортиля, домати, консервирани чушки и сосове.
— Ти каза, че обичаш. Че те успокоява… Хей, красавице… — Целуна я по главата. — Държа се много мъжки в ресторанта.
Джени сведе очи.
— Малко се уплаших. Не трябваше да пищя.
— Не, напротив, държа се много твърдо. Знаеш ли какво означава това?
— Не съвсем.
— Това е стар моряшки израз. Татуирали си го на пръстите, та като стиснат юмрук, да се чете на кокалчетата им: „Дръж твърдо.“ Тоест да не бягаш.
Тя се засмя:
— Не бих избягала от теб.
Той плъзна устни по косата й и подуши миризма на пот и евтин парфюм.
Тя потърка носа си.
— Ние сме екип, любов моя.
Джени престана да търка носа си при тези думи. Това му направи впечатление.
Пел влезе в банята, облекчи се и се изми. Когато излезе, завари втора изненада.
Тя се беше съблякла. Стоеше само по сутиен и бикини и палеше свещите със запалка.
Погледна го.
— Каза, че обичаш червено.
Пел се засмя и се приближи до нея. Погали я по хилавия гръб.
— Може би предпочиташ да хапнеш?
Той я целуна.
— Ще ядем по-късно.
— О, желая те, мили — прошепна тя.
Личеше, че е реплика, която често е използвала в миналото. Но това не означаваше, че не е вярна сега. Даниел взе запалката.
— По-късно ще създадем романтичната атмосфера.
Целуна я и придърпа бедрата й към себе си.
Тя се усмихна — вече съвсем непринудено — и се притисна по-силно до слабините му.
— Мисля, че и ти ме желаеш — измърка.
— Да, наистина те желая, красавице.
— Обичам да ме наричаш така.
— Имаш ли чорапогащи? — попита я той.
Тя кимна:
— Черни. Да си ги сложа ли?
— Не. Не ми трябват за това — прошепна Пел.
18.
Трябваше да отхвърли още една задача през този дълъг ден.
Катрин Данс спря колата пред скромния дом сред нищото между Кармел и Монтерей.
Когато огромната военна база Форт Орд осигурявала основния поминък в района, тук живеели и често оставали да прекарат спокойно старините си офицери със среден чин. Преди това, в годините на риболовната и консервната индустрия тук се настанявали управителите на фирми и бригадирите. Данс спря пред малка еднофамилна къща, отвори портата в металната ограда, влезе и тръгна по покритата с камъни пътека към входната врата. След минута на прага се появи жизнерадостна жена около четирийсетте. Лицето й беше покрито с лунички. Данс се представи.
— Идвам при Мортън.
— Заповядайте — усмихна се Джоан Негъл.
Липсата на изненада — и тревога — в изражението й подсказа на Катрин, че съпругът й е разказал някои (макар и не всички) подробности за ролята си в днешните събития.
Полицайката влезе в малкия хол. Все още неизпразнените кашони с дрехи и книги — най-вече книги — показваха, че са се нанесли съвсем наскоро. Стените бяха покрити с евтини тапети, характерни за жилищата под наем. Отново я посрещна миризма на готвено — но този път на хамбургери и лук, а не на италиански подправки.
Хубаво закръглено момиченце с плитки и очила с тънки рамки рисуваше на скицник. То погледна гостенката и се усмихна. Данс му помаха. Детето бе на годините на Уес. На дивана петнайсетгодишно момче се бе вглъбило в бойните действия на някаква видеоигра. Натискаше копчетата, сякаш съдбата на човечеството зависеше от това.
Мортън Негъл се показа на прага, като подръпваше панталоните си.
— Здравейте, здравейте, агент Данс.
— Наричайте ме Катрин.
— Катрин. Запознахте се с жена ми Джоан. — Той се усмихна. — А това е… хей, Ерик, остави това… Ерик! — провикна се през смях. — Остави това.
Момчето съхрани играта дотам, докъдето бе стигнало — Данс знаеше колко важно е това за него — и остави контролното устройство. Изправи се.
— Това е Ерик. Кажи добър ден на агент Данс.