— Има ли нещо?
— Мисля, че е онзи там — прошепна той. — Когото видях по-рано. Ето го, виждате ли го? Бил е тук, в хотела. Гледа към нас.
Фоайето беше пълно с тропически растения. Сюзан различи неясен силует на някого, който се обърна и тръгна към вратата.
— Даниел Пел ли?
— Не може да бъде. Глупаво е… Сигурно е някакво внушение или де да знам…
Отидоха до вратата и спряха. Гутиерес погледна навън.
— Няма го.
— Дали да не кажем на рецепцията?
— Ще се обадя в полицията. Може да греша, но какво може да навреди.
Извади мобилния си телефон и набра 911. Поговори няколко минути, после затвори.
— Казаха, че ще изпратят хора да проверят. Не звучаха много ентусиазирано. Разбира се, сигурно получават стотици обаждания всеки час. Искате ли да ви изпратя до колата?
— Нямам нищо против.
Сюзан не се боеше от беглеца, просто искаше да прекара повече време с Гутиерес.
Тръгнаха по главната улица — „Алварадо“. Сега тук имаше ресторанти, магазини за сувенири и кафенета — много далеч от духа на Дивия запад преди стотина години, когато в местните кръчми пиянствали войници и работници в консервните фабрики, ходели по бардаци и от време на време застрелвали някого по средата на улицата.
Докато вървяха, разговорът им постепенно замря и двамата започнаха да се оглеждат неспокойно. Тя осъзна, че улицата е необичайно пуста. Дали заради беглеца? Започна да се чувства неловко.
Офисът й беше до строеж на една пресечка от „Алварадо“. На улицата имаше купища строителни материали. Ако Пел беше тук, заразсъждава тя, лесно можеше да се скрие и да ги причака. Сюзан забави ход.
— Това ли е колата ви? — попита Гутиерес.
Тя кимна.
— Има ли нещо?
Сюзан направи гримаса и се изкиска смутено. Каза му, че се страхува да не би Пел да се е скрил зад строителните материали.
Той се усмихна:
— Дори така да е, не би нападнал двама души. Хайде.
— Сесар, почакайте. — Тя спря и бръкна в чантичката си. Подаде му малък червен цилиндър. — Вземете.
— Какво е това?
— Сълзотворен спрей. За всеки случай.
— Мисля, че няма да има проблеми. Но как работи? — Той се засмя. — Не искам да се напръскам сам.
— Достатъчно е да го насочите и да натиснете тук. Готов е за действие.
Продължиха към колата и когато стигнаха, Сюзан се почувства глупаво. Зад купчините тухли не се криеха маниакални убийци. Почуди се дали страхът й не е отнел шансовете й за любовна среща. Едва ли. На Гутиерес ролята на галантен джентълмен явно му харесваше.
Тя отключи колата.
— По-добре да ви върна това — каза той и й подаде спрея.
Сюзан посегна да го вземе.
Неочаквано Гутиерес замахна, сграбчи я за косата, рязко дръпна главата й назад и пъхна флакона в отворената й уста, готова да закрещи.
Натисна бутона.
Болката, разсъждаваше Даниел Пел, е може би най-бързият начин да постигнеш контрол над някого.
Все още с успешната дегизировка на бизнесмен от латиноамерикански произход той караше колата на Сюзан Пембъртън към една пуста местност край океана южно от Кармел.
Болка… Накарай ги да се гърчат, после им дай време да се съвземат и ги заплаши, че пак ще ги нараниш. Специалистите казват, че изтезанията не действали. Не е вярно. Наистина, не са елегантен метод. Не са чист метод. Но действат безотказно.
Сълзотворният аерозол се задържа в устата и носа на Сюзан Пембъртън само за секунда, но от сподавените й стенания и гърчовете й личеше, че болката е почти нетърпима. Той я остави да се съвземе. Размаха спрея пред ужасените й, насълзени очи. И веднага получи каквото искаше.
Не беше планирал да използва спрей, разбира се. Носеше водопроводно тиксо и нож в куфарчето си. Реши да промени плана, когато за негова приятна изненада жената му даде флакона — всъщност на онзи, за когото се представяше, Сесар Гутиерес.
Даниел Пел имаше да свърши някои неща на открито и понеже показваха снимката му по телевизията на всеки половин час, трябваше да промени външния си вид. След като измъкна тойотата със стари номера от бившия собственик, падащ си по разголени женски гърди, Джени Марстън бе купила текстилна боя и крем за получаване на моментен тен. От тях Пел направи смес, която щеше да потъмни кожата му. Боядиса косата и веждите си черни. Нямаше как да промени очите си. Дори да имаше контактни лещи, правещи синьото да изглежда кафяво, не знаеше откъде да ги намери. Очилата обаче — обикновени евтини очила с тъмни рамки — щяха да отклонят вниманието от цвета на очите му.