„Убий ме…“
— Бетси обади ли се? — попита тя.
— А, сестра ти не може да дойде.
В гласа на Еди пролича раздразнение, че по-малката й дъщеря е решила да не дойде на тържеството на баща си, въпреки че имаше само четири часа път с кола. Разбира се, докато издирването на Пел бе в разгара си, Катрин вероятно също щеше да постъпи така, ако ролите им бяха разменени. Според неписано семейно правило обаче потенциалните прегрешения не се брояха и фактът, че Катрин беше тук, макар и защото партито се организираше в дома й, автоматично носеше черна точка за Бетси.
Върнаха се на Палубата и Маги попита:
— Мамо, може ли да пусна Дилън и Патси?
— Ще видим.
Кучетата доста беснееха, когато имаше гости. Освен това получаваха твърде много човешка храна, което не беше здравословно.
— Къде е брат ти?
— В стаята си.
— Какво прави.
— Нещо.
Данс прибра пистолета си в сейфа и го заключи (пред къщата имаше патрулна кола). Набързо се изкъпа и се преоблече. Засече Уес в коридора.
— Няма да ходиш с тениска. Рожденият ден на дядо ти е.
— Мамо. Чиста е.
— Сложи си синята риза.
Знаеше съдържанието на гардероба му по-добре от него.
— Ох, добре де.
Тя се вгледа в очите му. Мрачното му настроение нямаше нищо общо със смяната на облеклото.
— Какво има?
— Нищо.
— Хайде, пей.
— Да пея ли?
— Това е израз от моето време. Кажи какво си мислиш.
— Нищо.
— Върви да се преоблечеш.
След десет минути Данс сервираше препълнени чинии с ордьоври, като мислено благодареше на фирмата за кетъринг.
С пъхната в панталона риза и закопчани маншети, Уес мина покрай нея и грабна шепа ядки. След него се носеше лека миризма на дезодорант. Красиво дете. Трудно е да си родител, но това носи и много поводи за гордост.
— Мамо?
Той хвърли едно кашу и го улови с уста във въздуха.
— Не прави така. Ще се задавиш.
— Мамо?
— Какво?
— Кой ще дойде довечера?
Избягваше да я гледа в очите и стоеше леко извърнат. Това означаваше, че има нещо наум. Данс знаеше какво го притеснява — също като снощи. Сега обаче бе решил да й каже.
— Само ние и няколко приятели.
Голямото тържество щеше да е в неделя вечерта в Морския клуб близо до монтерейския аквариум с много от приятелите на Стюарт. Днес бяха поканени само десетина души. Катрин започна да изброява:
— Майкъл и жена му, Стив и Мартин, Барбърови… Това са. А, и един колега от Вашингтон.
Уес кимна:
— Само те ли? Никой друг?
— Да. — Тя му подхвърли пликче със солети, които той хвана с една ръка. — Сипи ги в няколко купички. И да останат за гостите.
Явно облекчен, той започна да пълни купичките.
Момчето се тревожеше да не би да са поканили Брайън Гъндерсън. Онзи Брайън, от когото беше книгата върху масичката в хола; онзи Брайън, който я беше търсил в кабинета й и за когото Мери-Елън Кресбах толкова настояваше да й предаде.
„Брайън се обади…“
Беше се запознала с четирийсетгодишния банкер на среща, организирана от секретарката й, на която сватосването на хора се удаваше не по-зле от готвенето, правенето на кафе или организирането на служебните ангажименти на агентите.
Гъндерсън беше умен, непринуден и забавен: на първата им вечеря, след като изслуша обясненията й за кинесиката, седна върху ръцете си, като заяви:
— За да не отгатнеш намеренията ми.
Вечерята се проточи и беше приятна. Бе разведен и нямаше деца (макар че искаше). Имаше преуспяващ бизнес и при тази заетост и на двамата, връзката им се развиваше бавно. Това я устройваше. Наскоро останала вдовица след продължителен брак, тя не бързаше.
След като един месец излизаха на вечеря, на кафе или на кино, отидоха на дълга разходка и накрая се озова на един плаж при Асиломар. Златен залез, няколко морски видри, които си играеха в плитчините… Как да устоиш на изкушението за една целувка? Те не устояха. Данс си спомняше, че й хареса. После се почувства виновна. Но приятното усещане беше по-силно от чувството за вина.
Човек може да преживее известно време без това, но не вечно.
Данс нямаше определени планове за бъдещ съвместен живот с Брайън и не бързаше, чакаше да види как ще се развият нещата.