На Данс идеята й хареса, макар че означаваше много работа.
О’Нийл се обърна към Келъг:
— Това искане трябва да дойде от вашите хора, предполагам — данъчните, финансовото министерство.
— Добра идея. Има обаче един проблем. Нямаме достатъчно хора. — Същото, което си бе помислила и Данс. — Става дума за милиони клиенти. Знам, че клонът ни в Лос Анджелес не може да се справи, а от централното управление ще ни се изсмеят. Освен това, ако се е сетила, може да е теглила на малки суми през по-дълъг период. Или да е осребрила чекове, издадени от някой друг.
— О, да, възможно е. Но би било голям пробив, ако установим коя е. Нали знаеш правилото: „Втори заподозрян…“
— „… логаритмично увеличава шансовете за откриване и залавяне“ — довърши Келъг цитата от един стар полицейски учебник.
Данс и О’Нийл често го цитираха, федералният агент се усмихна на О’Нийл:
— Във ФБР не разполагаме с ресурсите, които всички си мислят, че имаме. Сигурен съм, че нямаме достатъчно хора да обслужват телефоните за такава акция. Това е огромен труд.
— Странно. Мислех си, че архивите на големите банки се проверяват доста лесно — не отстъпваше О’Нийл.
— Ще ни трябва ли съдебна заповед? — попита Данс.
— За да ни съобщят името, вероятно да. Но ако ръководството на банката е готово да ни съдейства, могат само да проверят числата и да ни кажат дали има съвпадение. Съдебната заповед ще я получим за половин час.
Келъг отпи глътка вино и отбеляза:
— Опасявам се от друго. Ако отидем с такова искане при шефа ми или в централното управление, рискуваме да загубим подкрепата им на по-късен етап, когато имаме по-солидни следи.
— Като с лъжливото овчарче, а? — О’Нийл кимна. — Предполагам, че ти се налага да лавираш доста повече между по-висшите инстанции, отколкото на нас.
— Нека все пак да видя какво може да се направи. Ще се обадя тук-там.
О’Нийл погледна над рамото на Катрин.
— Хей, честит рожден ден, голямо момче.
Стюарт Данс се приближи. На ревера си носеше табелка „Рожденик“, изработена лично от Маги и Уес. Той се здрависа с полицаите, напълни с вино чашите на О’Нийл и дъщеря си и се обърна към Келъг:
— Говорите по работа, а? Забранено е. Стига сте се забавлявали с децата. Елате да си играете с възрастните.
Келъг се усмихна смутено и го последва при осветената от свещи маса. Мартин бе извадила очуканата си китара „Гибсън“ и подкани всички да запеят. Данс и О’Нийл останаха сами. Тя забеляза, че Уес ги гледа. Явно от известно време ги наблюдаваше. Бързо се обърна и продължи с импровизацията на тема „Междузвездни войни“.
— Добре изглежда — отбеляза О’Нийл, като кимна към Келъг.
— Уинстън ли? Да.
Типично за него, детективът не се сърдеше, че са отхвърлили идеята му. Дребнавостта не му беше присъща.
— Ранен ли е?
Детективът потупа гърдите си.
— Как разбра? — изненада се Данс; превръзката не се виждаше сега.
— Опипваше гърдите си, както се опипва рана.
Тя се засмя:
— Добър анализ на жестовете. Да, съвсем наскоро е станало. В Чикаго. Престъпникът, когото е гонил, е стрелял пръв и Уин го е обезвредил. Не каза повече подробности.
Замълчаха. Загледаха се към децата, кучетата, лампичките, които светеха все по-ярко в спускащия се мрак.
— Ще го хванем — заяви О’Нийл.
— Сигурен ли си?
— Да. Ще допусне грешка. Винаги се получава.
— Не знам. Той е различен. Нямаш ли такова чувство?
— Не. Не е различен. Просто е малко по-умен.
Майкъл О’Нийл — най-начетеният човек, когото тя познаваше — имаше удивително проста философия за живота. Той не вярваше в доброто и злото, още по-малко в Бог и Сатаната. Това бяха отвлечени понятия, които само го разсейваха от работата му — а именно да залавя хора, които нарушават правилата, създадени от човечеството за негово добро и сигурност.
Няма добро и зло. Само разрушителни сили, които трябва да бъдат спрени. За Майкъл О’Нийл Даниел Пел беше като цунами, земетресение, торнадо.
— Ами онзи мъж, с когото излизаше… — попита О’Нийл, докато гледаше децата. — Скъса ли с него?
„Брайън се обади…“.
— Направило ти е впечатление, а? Собствената ми секретарка да ме издаде.
— Съжалявам. Наистина.