— Знаеш как е — измърмори тя, давайки си сметка, че това е едно от онези безсмислени изречения.
— Да, знам.
Данс погледна към терасата да види как се справя майка й. Забеляза, че жената на О’Нийл ги гледа. Ан се усмихна. Катрин също се усмихна и се обърна към детектива:
— Хайде да се качим да попеем.
— И аз ли трябва да пея?
— Не, в никакъв случай — побърза да отговори тя. О’Нийл имаше прекрасен тембър, но не можеше да пее дори под заплаха с мъчения.
След половин час песни, клюки и смях Еди Данс, дъщеря й и внучката й сервираха мариновани пържоли по уорчестърширски, салата, аспержи и картофи на фурна. Данс седна до Уинстън Келъг, който се държеше много непринудено сред непознати. Дори разказа няколко вица с абсолютно сериозен вид, което напомни на Данс за съпруга й. Бил и Келъг имаха много общо не само в професионалната кариера, а и по характер.
От музиката и задълбочената критика на изкуството в Сан Франциско от страна на Ан О’Нийл, минаха през политиката в Близкия изток, Вашингтон и Сакраменто и накрая обсъдиха далеч по-важното събитие в аквариума, случило се само преди два дни — раждането на тюленче.
Атмосферата бе отпускаща: приятели, смях, храна, вино, музика.
Разбира се, Катрин Данс не можа да се отпусне съвсем. Мисълта, че Даниел Пел е още на свобода, се прокрадваше в иначе прекрасната вечер като приглушен акомпанимент на китарата.
27.
Сряда
Катрин Данс седеше в едно бунгало на „Пойнт Лобос Ин“ — за пръв път влизаше в скъпия мотел. Намираше се на тих път близо до шосе № 1 южно от Кармел сред дивата и живописна местност, на която беше наречен. Сградата в тюдоров стил бе скрита от шосето — намираше се на края на дълга алея — и полицаят от монтерейското шерифство, който чакаше в колата си отпред, имаше добра гледка към пътя. Точно затова бе избрала това място.
Данс се обади на О’Нийл. В момента той работеше по сигнал за изчезнал човек в Монтерей. Телефонира също на Ти Джей и Каранео. Нямаше нищо ново. Младият полицай й съобщи, че не е имал успех при проверката на евтини хотели и пансиони, където би могъл да е отседнал Пел.
— Опитах всичко до Гилрой, агент Данс, но…
— Евтини хотели ли каза?
Каранео замълча за момент:
— Да, агент Данс. Не съм се обаждал в скъпите. Реших, че беглецът няма много пари.
Данс си спомни тайния телефонен разговор на Пел от затвора, при който беше станало дума за девет хиляди и двеста долара.
— Пел вероятно очаква да си помислим точно това. Което означава…
Тя замълча. Остави Каранео сам да се досети:
— По-хитро би било да отиде в скъп хотел. Хъм. Добре. Ще се заема. Чакайте. Къде сте в момента, агент Данс? Мислите ли, че може…
— Вече проверих всички тук — увери го тя.
Затвори, погледна часовника си и отново се запита каква полза щеше да има от този недомислен план.
След пет минути на вратата се почука. Данс отвори и видя едрия агент от КБР Албърт Стемпъл, закриващ с тялото си дребна жена около трийсетте. Ниската и набита Линда Уитфийлд имаше хубаво лице, незагрозено с грим, и къса червена коса. Дрехите й бяха поизносени — черни панталони, изтъркани на коленете, и червен пуловер, от който висяха конци. Над V-образното й деколте се виждаше оловносив метален кръст. Данс не долови парфюм и ноктите на Линда бяха без лак и изрязани късо.
Жените се ръкуваха. Линда имаше силни ръце.
Стемпъл вдигна вежда. Тоест: „Има ли още нещо?“
Данс му благодари и едрият полицай остави куфара на Линда, след което излезе. Катрин заключи вратата и другата жена влезе в хола на двустайното бунгало. Огледа луксозното обзавеждане, сякаш не беше виждала нещо толкова скъпо.
— Леле!
— Сложила съм вода за кафе — отбеляза Данс и махна към кухненския бокс.
— Предпочитам чай, ако може.
Приготви й една чаша.
— Надявам се, че няма да се наложи да останете дълго. Дори за през нощта.
— Нещо ново за Даниел?
— Не.
Линда огледа спалните, сякаш ако избере една от тях, ще се престраши да остане по-дълго, отколкото й се искаше. Подвоуми се, после взе решение. Избра си стая и внесе куфара си, след малко се върна в хола, взе чашата, наля си мляко и седна.
— Не бях летяла със самолет — сподели. — А тази машина… беше невероятно. Толкова беше малък, но ме залепи за седалката, когато излиташе. Имаше и един агент от ФБР. Беше много любезен.