28.
Ребека Шефилд бе с няколко години по-възрастна от Линда. Имаше спортна фигура и хубаво лице, макар че според Данс късо подстриганата преждевременно прошарена коса, скромните украшения и липсата на грим я правеха да изглежда твърде строга. Носеше дънки, бяла копринена фланелка и кафяво велурено яке.
Ребека стисна здраво ръката й, но веднага насочи вниманието си към Линда, която стана и се усмихна сдържано.
— Я виж кой бил тук.
Ребека се приближи и прегърна старата си приятелка.
— След толкова години — сподавено изрече Линда. — Леле, ще заплача.
И наистина заплака.
Отдръпна се, но другата жена продължи да я държи за ръцете.
— Радвам се да те видя, Линда.
— О, Ребека… Много се молих за теб.
— Набожна ли си станала? Навремето не можеше да различиш кръст от звездата на Давид. Е, благодаря за молитвите ти. Но не съм сигурна, че са имали ефект.
— Напротив, захванала си се с нещо много хубаво. В църквата има компютър и видях сайта ти в Интернет. Помагаш на жени да започнат собствен бизнес. Прекрасно е. Сигурна съм, че има голяма полза.
Ребека явно се изненада, че Линда знае за нея.
Данс посочи свободната спалня и новодошлата занесе раницата си, после отиде в банята.
— Трябвам ли ти още, шефке?
Ти Джей си тръгна и Катрин заключи вратата след него.
Линда вдигна чашата си, разклати я, но не отпи. Хората обичат да използват различни предмети, за да прикрият стреса си. По време на разпитите Данс бе виждала как си играят с химикалки, пепелници, опаковки от храна или дори с обувките си.
Ребека се върна в стаята и полицайката й предложи кафе.
— С удоволствие.
Тя й наля, подаде й мляко и захар, като обясни:
— В хотела няма ресторант, но има обслужване по стаите. Можете да поръчвате, каквото поискате.
Ребека отпи от кафето и отбеляза:
— Трябва да призная, Линда, че изглеждаш добре.
Другата жена се изчерви.
— О, не знам. Не съм в тази форма, в която бих искала да бъда. Ти изглеждаш отлично. И си отслабнала. Много ми харесва косата ти.
Новодошлата се засмя:
— Няма по-ефикасен начин косата ти да се прошари от две години, прекарани в затвора. Я, нямаш халка. Не си ли омъжена?
— Не.
— Аз също.
— Шегуваш ли се? Беше решила да се омъжиш за някой готин италиански скулптор. Мислех, че вече си го свалила.
— Не е лесно да намериш любовта на живота си, когато бившето ти гадже е Даниел Пел. Прочетох за баща ти във вестниците. Бизнесът му се разраствал.
— Така ли? Не знаех.
— Още ли не си говорите?
Линда поклати глава:
— Брат ми също не иска да чуе за него. Бедни сме като църковни мишки. Но е за добро, повярвай ми. Още ли рисуваш?
— Понякога. Не професионално.
— Не? Наистина ли? — Линда се обърна към Данс; очите й блестяха. — Ребека беше много добра! Трябва да видите картините й. Беше най-добрата.
— Сега рисувам само за удоволствие.
Поговориха си още няколко минути. Данс се изненада, че са живели толкова близо една до друга, а не са се виждали след процеса.
Ребека я погледна:
— Саманта ще се присъедини ли към малкото ни събиране? Или как й е името сега?…
— Не, само вие двете сте.
— Сам винаги е била свита.
— „Мишлето“, помниш ли? — вметна Линда.
— Да. Така я наричаше Пел. Мишлето.
Отново напълниха чашите и Данс продължи работата си. Зададе на Ребека същите начални въпроси като на Линда.
— Аз бях последната, която попадна в капана на господин Пел — заразказва стройната жена. — Беше… кога?
Погледна Линда, която отговори:
— През януари. Четири месеца преди случая с Кройтън.
„Случай“ — не „убийство“.
— Как срещнахте Пел?
— Тогава обикалях западното крайбрежие. Печелех, като рисувах хората по уличните пазари и плажовете. Бях разпънала статива си и Пел се спря. Поиска да му направя портрет.
Линда се засмя лукаво:
— Доколкото си спомням, не го рисува много. Бързо се озовахте в задната част на микробуса. И доста се забавихте.
Другата жена се усмихна смутено:
— Е, Даниел имаше такъв талант, да… Във всеки случай не сме и разговаряли много. Той ми предложи да отида с тях в Сийсайд. Отначало се поколебах… така де, знаех за репутацията му, за кражбите и така нататък. Но си казах: „Какво пък, аз съм бохем, бунтарка, човек на изкуството. По дяволите, задръстеното селско възпитание… давай.“ Така отидох. Всичко вървеше добре. Имах прекрасни хора около себе си, като Линда и Сам. Не се налагаше да работя от девет до пет и можех да рисувам колкото си поискам. Какво повече му трябва на човек? Разбира се, оказа се, че съм попаднала в компанията на Бони и Клайд. Банда крадци. Това не беше хубаво.