В тяхна полза беше фактът, че Салинас не е голям град — има само около сто и петдесет хиляди души — и е земеделски център (наричат го още Салатиерата). Околността е заета предимно от зеленчукови градини, което означаваше, че престъпникът има ограничени възможности за бягство. А пък ако тръгнеше пеша, нямаше как да се скрие сред ниските насаждения.
Данс нареди на Ти Джей да изпрати снимките на Пел до шерифството и патрулите, които ще блокират пътищата.
Какво друго трябваше да направи? Тя прокара ръка по плитката си и поглади червената ластична лента, която Маги й беше вързала сутринта. Това им беше като традиция — всяка сутрин момиченцето избираше с какъв цвят ще е ластикът или панделката й. Полицайката си спомни как блестяха кафявите очи на дъщеричката й зад очилцата с телени рамки, докато детето разправяше за музикалната занималня и какви лакомства ще има на рождения ден на дядо й утре. (Досети се, че вероятно в този момент е било замислило да пъхнат пластмасовия прилеп в чантичката й.)
Спомни си и с какво нетърпение очакваше срещата с легендарния престъпник.
Сина на Менсън…
Радиостанцията на началника на охрана изпращя. Чу се трескав глас:
— Имаме тежко ранен. Детективът от Монтерей. Пел го е блъснал в пламъците. Медиците извикаха хеликоптер.
Не, не… Данс и Ти Джей се спогледаха. На обикновено дяволитото му лице се изписа ужас. Данс знаеше, че Милар сигурно изпитва ужасни болки, но трябваше да го разпитат, за да разберат накъде може да е избягал убиецът. Тя кимна към радиостанцията. Началникът на охраната й я подаде.
— Обажда се агент Данс. В съзнание ли е детектив Милар?
— Не, госпожо. Много… много е зле.
— Облечен ли е?
— Дали… Моля?
— Дали Пел е взел дрехите на Милар.
— О, не, не ги е взел.
— Ами оръжието?
— Няма оръжие. По дяволите.
— Предупредете всички, че Пел е въоръжен.
— Слушам.
Хрумна й още нещо.
— Искам в момента, когато медицинският хеликоптер се приземи, на него да има полицай. Пел може би планира да избяга с него.
— Разбрано.
Тя върна радиостанцията на охранителя. Извади мобилния си телефон и натисна четвъртото копче за бързо набиране.
— Кардиологично отделение — чу се ниският, спокоен глас на Еди Данс.
— Мамо, аз съм.
— Какво има, Кати? Децата?
Катрин си представи как на незасегнатото от възрастта лице на едрата жена с къса прошарена коса и кръгли очила се изписва загриженост. Сигурно се беше навела напред — инстинктивна реакция, когато се разтревожеше.
— Не, добре сме, но един от детективите на Майкъл е обгорен тежко. В съда имаше умишлен пожар, при бягство на затворник. Ще чуеш по новините. Загубихме двама надзиратели.
— Съжалявам — прошепна Еди.
— Детективът е Хуан Милар. Виждали сте се няколко пъти.
— Не си го спомням. При нас ли ще го докарат?
— Скоро ще го докарат. С хеликоптер.
— Толкова ли е сериозно?
— Имате ли камера за лечение на изгаряния?
— Малка, в интензивното е. Ако трябва за по-дълго, при първа възможност ще го закараме в Алта Батес, болницата на Калифорнийския университет или в Санта Клара. Може би в Гросман.
— Можеш ли да проверяваш състоянието му от време на време? Информирай ме как е.
— Разбира се, Кати.
— И ако има възможност, искам да говоря с него. Всичко, което каже, ще ни бъде от полза.
— Добре.
— Ще бъда заета през целия ден дори веднага да заловим беглеца. Би ли се обадила на татко да вземе децата?
Стюарт Данс бе пенсиониран океанолог и от време на време работеше в световноизвестния монтерейски аквариум, но винаги бе на разположение на внуците си.
— Веднага ще му се обадя.
— Благодаря, мамо.
Данс затвори. Прокурор Алонсо Сандовал гледаше втренчено картата на стената.
— Кой му е помогнал? — измърмори. — И къде, по дяволите, е Пел?
Катрин също си задаваше тези въпроси.
А също и един друг: „Какво трябваше да направя, за да отгатна плана му навреме? Как можех да предотвратя тази трагедия?“
5.
Димът над паркинга се завихри в елегантни спирали от витлата на хеликоптера, машината се издигна и отлетя към болницата. Бог да те закриля…
Телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея. Изненада се, че й се обажда толкова късно.