— Това беше философията на Пел — обясни Линда. — „Самоувереност“, есето на Ралф Уолдо Емерсън. Чела съм го десетки пъти. Той обожаваше да го слуша.
Ребека се усмихна:
— Спомняш ли си как четеше вечер?
Линда обясни, че Пел вярвал в книгите:
— Обожаваше ги. Организира цяла церемония, за да изхвърлим телевизора. Почти всяка вечер сядахме в кръг на пода и четях на глас. Бяха прекрасни вечери.
— Имахте ли по-тясна връзка с някои съседи или приятели в Сийсайд?
— Нямахме приятели. Пел не поддържаше такива връзки.
— Имаше обаче хора, с които се запознаваше, идваха, постояваха за известно време и си тръгваха. Постоянно си харесваше някого.
— Неудачници като нас.
Линда трепна при този коментар.
— Бих казала хора без късмет — уточни. — Даниел беше щедър. Даваше им храна, понякога пари.
Нахрани гладния и ще направи каквото поискаш, замисли се Данс, спомняйки си характеристиката на сектантския водач, която бе чула от Келъг.
Спомниха си още неща, но нищо конкретно за хората, които са идвали в къщата. Данс смени темата:
— В последните дни е търсил някои неща в Интернет. Интересно дали тези думи ви говорят нещо. Едната е „Нимю“. Мислех си, че може да е име на човек. Или прякор в Интернет.
— Никога не съм го чувала. Какво означава?
— Това е герой от легендата за крал Артур.
Ребека погледна по-младата жена:
— Чакай, ти не ни ли чете някоя от тези легенди?
Линда твърдеше, че не е. Не бяха чували и за „Алисън“.
— Опишете ми един типичен ден за Семейството — подкани ги Данс.
Ребека като че ли се затрудни:
— Ставахме, закусвахме… Не знам…
Линда сви рамене:
— Бяхме като семейство. Говорехме за неща, за които си говорят семействата. За времето, планове, къде искаме да отидем. Парични проблеми. Кой къде ще работи. Понякога оставах сама в кухнята, миех чиниите или просто плачех от щастие. Най-после имах истинско семейство.
Ребека се съгласи, че животът им не се е различавал от този на всеки друг човек, макар че явно не изпитваше същите сантиментални чувства като бившата си другарка в престъпленията.
Разговорът вървеше вяло и не се сещаха нищо съществено. От разпитите на престъпници и свидетели Данс знаеше, че общите неща размиват спомените, а конкретните подробности го проясняват.
— Добре, да опитаме друго. Изберете определен ден и ми разкажете за него. Ден, който и двете си спомняте.
Те обаче не се сещаха за нещо конкретно. Данс сви рамене:
— Помислете за някой празник: Денят на благодарността, Коледа.
— Може би Великден? — предложи Линда.
— Първият ми празник там — съгласи се Ребека. — Всъщност единственият. Добре. Беше забавно.
Линда описа как сготвила обилна вечеря с храна, която Сам, Джими и Ребека „били намерили“. Полицайката веднага отбеляза евфемизма — означаваше, че тримата са откраднали продукти.
— Сготвих пуйка — разказа Линда. — Пекох я цял ден в задния двор. Леле, голямо забавление беше.
— Значи бяхте вие двете и Саманта, най-свитата от Семейството.
— Мишлето.
— И младежът, когото Пел е убил в дома на Кройтън — добави Келъг. — Джими Нюберг. Разкажете ми за него.
— Добре — поде Ребека. — Беше забавно малко кутре. И той избягал от родителите си. От Сиатъл, доколкото си спомням.
— Хубаво момче. Само че тука не беше добре — Линда почука по челото си.
Другарката й се засмя:
— Бивш наркоман.
— Обаче беше страшно сръчен. Дърводелство, електроника, всичко му се удаваше. Много се увличаше по компютри, дори пишеше собствени програми. Разправяше ни за тях и никоя от нас не разбираше нищичко. Искаше да си направи уебсайт. Обърнете внимание — това бе още преди да се появят. Мисля, че беше доста изобретателен. Беше ми мъчно за него. Даниел много не го обичаше. Ядосваше му се. Мисля, че искаше да го изхвърли.
— Освен това Даниел беше женкар. Не се чувстваше добре в присъствието на други мъже.
Данс ги накара да продължат с разказа за празнуването на Великден.
— Беше хубав ден — продължи Линда. — Слънчево. Топло. Пуснахме музика. Джими беше сглобил доста добра уредба.