— Сюзан Пембъртън — каза О’Нийл. — Жителка на Монтерей. Неомъжена, трийсет и девет годишна.
— Удушена ли е?
— Освен това има разширение на капилярите и възпаление на лигавицата — добави патоанатомът. — А пък тези капки тук… Сигурен съм, че е капсицин.
— Напръскал я е със сълзотворен спрей и я е завързал с тиксото.
Патоанатомът кимна.
— Ужасно — измърмори О’Нийл.
Сама, изгаряна от болка, затворена като в ковчег в тесния багажник. Данс бе обзета от силен гняв към Даниел Пел.
О’Нийл обясни, че това е сигналът за изчезнал човек, по който е работил през последните часове.
— Сигурно ли е, че е бил Пел?
— Да — отвърна патоанатомът. — Отпечатъците са негови.
— Заповядал съм да се правят полеви тестове за отпечатъци при всяко убийство в района — добави О’Нийл.
— Някаква представа за мотива?
— Може би. Жената е работила във фирма за организиране на тържества. Проникнал е в офиса й и е откраднал цялата документация. Направихме оглед. Засега няма нищо конкретно освен отпечатъците.
— Какво е взел? — попита Келъг.
— Всичко.
— Имате ли представа защо?
— Не.
— Как я е намерил?
— Шефката й каза, че е излязла от офиса вчера в пет, за да се срещне с евентуален клиент.
— Мислиш ли, че с Пел?
О’Нийл сви рамене:
— Нямам представа. Жената не знаеше с кого. Може би Пел ги е видял и ги е проследил.
— Най-близки роднини?
— Няма в околността — отговори патоанатомът. — Родителите й са в Денвър. Ще се обадя, когато се прибера в службата.
— Време на смъртта?
— Снощи, между седем и девет. Ще знаем повече след аутопсията.
Пел бе оставил малко улики, само няколко неясни следи от обувки в пясъка, които водеха към плажа и се губеха в жълтеещата трева, покриваща дюните. Не се виждаха други следи от стъпки или автомобилни гуми.
Какво имаше в документите, които беше откраднал? Какво е искал да прикрие?
Келъг започна да обикаля наоколо, може би да огледа местопрестъплението или, имайки предвид специалността му, да се опита да вникне в мисленето на извършителя.
Данс каза на О’Нийл за предположението на Ребека, че Пел е искал да направи голям удар, вероятно да купи имот някъде.
— Линда каза „планински връх“. А големият удар може да е бил грабежът у Кройтън.
Каза му и за своята теория, че Пел може да е скрил нещо откраднато в колата, с която е избягал.
— Мисля, че затова е гледал спътниковите снимки в Интернет. Търсил е мястото.
— Интересна теория — измърмори О’Нийл.
С Данс често имаха такива внезапни хрумвания, когато работеха заедно. Понякога измисляха наистина странни неща. Понякога теориите им се оказваха верни.
Данс накара Ти Джей да провери къде е колата, с която Пел е отишъл да убие Кройтънови, и какво е намерено в нея.
— Провери и дали Пел притежава недвижима собственост някъде в щата.
— Дадено, шефке.
Катрин се огледа.
— Защо е изоставил колата тук? Можеше да я зареже на изток в гората и никой нямаше да я намери с дни. Тук е на много по-видно място.
Майкъл О’Нийл посочи тесния кей на брега:
— Първата кола изгоря, от втората сигурно се е отървал, дали не е взел лодка от тук?
— Не би успял да отплава, ако не разбира от корабоплаване.
— А ти?
— Аз ли? Няма проблем. Зависи от вятъра.
Уинстън Келъг още оглеждаше. Заваля по-силно, но той като че ли не забеляза.
— Според мен е тръгнал насам с определена цел. Може би, за да ни заблуди. После се е върнал на пътя, там го е чакала съучастничката му.
Данс наричаше изрази като „според мен“ или „аз мисля“ „вербални анестетици“.
Целта им бе да смекчат звученето на критично мнение или несъгласие. Новият човек в екипа не искаше да оспори открито предположението на О’Нийл, но очевидно смяташе, че не е прав за лодката.
— Защо мислиш така? — попита тя.
— Вижте онази вятърна мелница.
На завоя, където пътят към плажа се отклоняваше от главното шосе, имаше изоставена бензиностанция с декоративна вятърна мелница на втория етаж.