За своя изненада видя името на погребалния агент, който бе организирал погребението на съпруга й.
Ив Брок се върна, лицето й беше зачервено, очите — подпухнали.
— Съжалявам.
— Няма защо. Значи, Сюзан е излязла да се срещне с клиента след работно време, така ли?
— Да.
— Дали са отишли да пийнат по нещо?
— Вероятно.
— Наблизо ли?
— Обикновено ходеше на „Алварадо“. — Това е главната улица в центъра на Монтерей. — Понякога в центъра „Делмонте“ или на Рибарския кей.
— Имаше ли любимо заведение?
— Не, съобразяваше се с клиента.
— Извинете ме за момент.
Данс извади телефона си и се обади на Рей Каранео.
— Агент Данс.
— Къде си?
— Близо до Марина. Проверявам за откраднати лодки, както нареди детектив О’Нийл. Още не съм открил нищо, с мотелите също нямам напредък.
— Добре. Продължавай.
Данс затвори и се обади на Ти Джей:
— Къде си?
— По гласа ти личи, че съм вторият, на когото се обаждаш.
— Попитах те нещо.
— Около центъра на Монтерей съм.
— Добре.
Тя му каза адреса на фирмата и го накара да я чака след десет минути отпред. Щеше да му даде снимка на Сюзан Пембъртън, за да провери дали са я виждали в близките барове и ресторанти, а също в търговския център и на Рибарския кей.
Също на „Канъри Роу“.
— Явно много ме обичаш, шефке. Барове и ресторанти. Тази задача е само за мен.
Накара го да поиска от телефонната компания разпечатка на номерата, с които е говорила Сюзан. Не вярваше клиентът да е бил Пел — той беше дързък, но едва ли би излязъл в центъра на Монтерей посред бял ден. Човекът обаче можеше да даде ценна информация например за това, къде е смятала да ходи Сюзан след срещата им.
Данс попита Ив за номера и го каза на Ти Джей.
След като затвори, попита:
— Какво имаше в откраднатите документи?
— О, всичко за работата ни. Данни на клиенти, хотели, доставчици, църкви, хлебарници, ресторанти, магазини за алкохол, цветарници, фотографски ателиета, фирми за връзки с обществеността… всичко…
Изброяването като че ли я изтощи. От какво толкова се е тревожел Пел, че е искал да унищожи документите?
— Работили ли сте за Уилям Кройтън и фирмата му?
— За… о, човека, когото убиха, с цялото семейство? Не, никога.
— Може би за клон на фирмата му или за някой от доставчиците му?
— Възможно е. Обслужваме много фирмени мероприятия.
— Имате ли резервен архив?
— За някои неща, да. За данъчни документи, невалидни чекове. Копия на някои фактури. Но на много неща не съм обръщала особено внимание. Не ми е хрумвало, че някой ще открадне документацията. Копията трябва да са при счетоводителя ми. Той е в Сан Хосе.
— Можете ли да осигурите запазените документи? Колкото можете повече.
— Много са…
Жената бе съвсем объркана.
— Да кажем неща отпреди осем години. До май деветдесет и девета.
Изведнъж на Данс й хрумна нещо друго. Дали Пел не се интересуваше от нещо, което жената е планирала за в бъдеще?
— Искам и данните за всички планирани събития.
— Ще направя всичко, което е по силите ми.
Ив изглеждаше съсипана от трагедията, парализирана.
Данс се замисли за книгата на Мортън Негъл — „Спящата кукла“ — и си даде сметка, че пред нея стои още една от жертвите на Даниел Пел.
Убийството е като хвърлен камък в спокойно езеро. Вълничките по повърхността се разпространяват до безкрай.
Данс взе снимката на Сюзан и слезе на улицата, за да се срещне с Ти Джей. Телефонът й иззвъня.
На екранчето се изписа името на О’Нийл.
— Здравей — каза тя, радостна, че го чува.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Казвай.
Той заговори тихо и Данс го изслуша.
— Ще дойда веднага, щом мога.
— Така може би е по-добре — каза през сълзи майката на Хуан Милар. — Няма да се мъчи.
Стоеше до навъсения Майкъл О’Нийл в коридора на болницата и се стараеше да не показва мъката си пред двамата полицаи.
Чарлс Овърби също дойде, изказа съболезнования на семейството и стисна ръката на О’Нийл, като с другата докосна лакътя му — жест, изразяващ искрени чувства сред бизнесмени, политици и опечалени.