— Много съжалявам.
Стояха пред камерата за болни с изгаряния на интензивното отделение. През прозорчето се виждаше болничното легло, екипирано със сложна техника като в космически кораб: жици, клапи, манометри, апарати. По средата имаше неподвижна купчина, покрита със зелен чаршаф.
Същият цвят, като онзи, с който бяха покрили трупа на съпруга й. Данс си спомни мислите си тогава: „Къде отиде животът? Къде?“ Така намрази точно тази разцветка на зеленото.
Втренчи се в трупа. В ушите й отново прозвучаха думите на Еди Данс, които й бе прошепнала миналата вечер.
— Той каза: „Убий ме.“ Два пъти го повтори. После затвори очи…
Бащата на Милар беше в стаята. Задаваше на лекаря въпроси, чиито отговори вероятно бяха непонятни за него. При все това бащата, надживял сина си, трябва да изпълни този ритуал — и още много други през идните дни.
Келъг също изказа съболезнования на майката, която и на него повтори, че смъртта на сина й била за добро, иначе щял да се мъчи с години, да му присаждат кожа…
— Да, така няма да се мъчи, абсолютно — увери я той, използвайки любимото наречие на Чарлс Овърби.
Еди Данс, която бе поела извънредна смяна в отделението си, се приближи. Изглеждаше разстроена, но целеустремена, изражение, което дъщеря й добре познаваше. Понякога престорено, понякога искрено, то добре й беше служило в миналото. Днес, разбира се, изразяваше истинските й чувства.
Еди се приближи до майката на Милар. Хвана я за ръцете и разпознавайки признаците на настъпваща истерия, започна да я разпитва как се чувства, как го приемат съпругът и другите й деца — все въпроси, които имаха за цел да разсеят мислите й за тази ужасна трагедия. Еди Данс имаше гениална дарба да утешава. Затова пациентите толкова я обичаха.
Роса Милар се поуспокои, после тихо заплака и Катрин видя как сковаващият ужас се сменя с преодолима скръб. Съпругът й също дойде и Еди предаде опечалената майка на него като опитен акробат, прехвърлящ свой колега на друг цирков артист във въздуха.
— Госпожо Милар — започна Данс, — бих искала да…
Изведнъж нещо я изблъска, тя изкрещя, не успя да измъкне пистолета си, а протегна ръцете си напред, за да не се блъсне в една болнична количка.
Първата й мисъл бе: „Даниел Пел е в болницата!“
— Не! — изкрещя О’Нийл.
Или Келъг. Може би и двамата. Данс падна на колене, събори няколко пластмасови епруветки и чашки.
Лекарят също скочи напред, но Уинстън Келъг сграбчи разбеснелия се Хулио Милар, изви ръката му назад и лесно успя да го овладее. Направи го толкова бързо, сякаш не му струваше никакво усилие.
— Не, синко! — изкрещя бащата; майката заплака по-силно.
О’Нийл помогна на Данс да се изправи. Нямаше наранявания, макар че на другия ден вероятно щеше да е насинена.
Хулио се опита да се освободи от хватката на Келъг, но агентът, който явно бе доста по-як, отколкото изглеждаше, изви малко по-силно ръката му.
— Спокойно, момче. Ще се нараниш. Спокойно.
— Кучка, шибана кучка! Ти го уби! Ти уби брат ми!
— Хулио, чуй ме — опита се да го вразуми О’Нийл. — Родителите ти са достатъчно разстроени. Не влошавай нещата.
— Влошавам ли? Кое може да е по-лошо?
Младежът се опита да ритне Келъг. Агентът просто се дръпна и изви китката му по-силно. Хулио изохка.
— Спокойно. Няма да боли, ако стоиш мирно. — Келъг погледна уплашените родители. — Съжалявам.
— Хулио — каза бащата, — ти я удари. Тя е полицай. Могат да те арестуват.
— Нея трябва да арестуват! Убийца!
— Стига! — изкрещя Милар старши. — Майка ти, помисли за майка си! Стига!
О’Нийл спокойно извади белезниците си. Двоумеше се. Погледна Келъг. Двамата се колебаеха. Хулио като че ли се успокои.
— Добре, добре. Пуснете ме.
— Ако не можеш да се владееш, ще трябва да ти сложим белезници — предупреди детективът. — Разбра ли?
— Да, да, разбрах.
Келъг го пусна и му помогна да се изправи.
Всички гледаха Данс, но тя не смяташе да подаде жалба.
— Няма нищо. Няма проблем.
Хулио се втренчи в лицето й:
— О, има проблем. Голям проблем.
Обърна се и гневно излезе от чакалнята.
— Съжалявам — промълви през сълзи Роса Милар. Данс я увери, че няма проблем.