3
— Чу ли? — Една жена беше намерила Кейли Роулинг в тъмното. Лъхаше на алкохол и имаше мека ръка. Каза, че името й било Магда. — Някой пее, нали?
— Да. — Мора пееше. Гласът й не ставаше за нищо; чувството й за мелодия можеше да докара морска болест на всеки.
Но точно сега за Кейли гласът бе несравнимо сладък, докато произнасяше тъпите стари думи на мръсната стара песен.
…Роял Канал…
Пеенето спря.
— Откъде идваше?
— Не знам.
Някъде отдалеч, това беше единственото, което можеше да каже със сигурност. Дали беше достигнало чак от Дулинг? Къде беше Дулинг? Това определено не беше Дулинг. Или беше? Трудно можеше да каже. Дори невъзможно.
В мрака полъхваше лек ветрец. Въздухът бе свеж и приятен, земята под краката й не се усещаше като цимент или плочки, а като трева. Тя клекна и я докосна — да, наистина беше трева или бурени, високи. Чуваше се подсвиркване и чуруликане на птици. Кейли се беше събудила с чувството, че е силна, млада и отпочинала.
Затворът й беше отнел дванайсет години, по-голямата част от трийсетте и първите няколко от четирийсетте, и имаше претенции за още десет. Мора беше най-добрата част от тези изгубени години. Разбира се, това не беше нещо, което би направила извън стените — сделката, която бяха сключили, — но в затвора ставаше. Ако внезапно я пропъдеха от Дулинг, тя щеше да си спомня Мора с обич и благодарност и да продължи напред. Не можеш да изпитваш любовни мъки по тройна убийца, независимо колко странно очарователна ти се е сторила. Мора беше побъркана, Кейли не си правеше илюзии за това. Обаче обичаше Кейли всеотдайно, а Кейли обичаше да бъде обичана. Пък и може би самата Кейли беше малко откачена.
Преди затвора за нея нямаше безогледна любов. Всъщност изобщо нямаше обич — абсолютно никаква от времето, когато бе малко дете.
По време на една работа — не онази, за която я закопчаха — Кейли и приятелят й бяха ударили магазин за хапчета в края на един мотел, в който стаите се наемаха на час. Вътре имаше тийнейджър в люлеещ се стол. Столът беше хубав, полиран до блясък, съвсем не на мястото си в долнопробния мотел, истински трон сред боклуци. Хлапето, което седеше на него, имаше огромна подобна на кратер дупка в бузата — гореща смесица от червено и абсолютно черно, от която се носеше вонята на гниеща плът. Откъде се беше появила? Дали бе започнала от драскотина, от одрано, от малка инфекция? Или някой я беше направил с мръсен нож? Или бе някаква болест? Кейли се чувстваше щастливка, че не й се налага да научава и да й пука.
Хлапето изглеждаше на около шестнайсет. Чешеше бледия си корем и гледаше, докато тя и приятелят й преобръщаха всичко в търсене на скривалището. Какво още му имаше, че просто седеше съвсем спокойно и ги гледаше без капка страх?
Приятелят на Кейли намери онова, което търсеше, под дюшека и го напъха в якето си. После се обърна към хлапето и каза:
— Лицето ти гние. Знаеш ли?
— Зная — отвърна хлапето.
— Добре. А сега чупката от стола, момче.
Хлапето не им създаде никакви неприятности. Стана от стола, просна се на пружиненото легло и остана да лежи там и да се чеше по корема. Двамата взеха люлеещия се стол заедно с парите и дрогата. Можеха да го направят, защото приятелят й имаше пикап с покрита каросерия.
Това беше животът, който водеше тогава — живот, в който беше стояла до и помагала на мъжа, с когото спеше, да открадне и стола, на което седеше хлапето. Съсипаното хлапе. И знаете ли какво? Това беше живот, в който хлапето не направи нищо. Просто лежеше, обърнало съсипаното си лице към тавана, чешеше се по корема и сякаш казваше — майната му на всичко. Може би защото беше друсано. Може би защото не му пукаше. Може би и двете.
Ветрецът донасяше аромат на цветя.
Кейли изпита мъка по Мора, но в същото време беше развълнувана. Това беше по-добро място по-добро от затвора, по-добро от света навън. Имаше чувство, че е безгранично, а под краката й имаше земя.
— Която и да си, признавам, че съм уплашена — каза Магда. — И се тревожа за Антон.
— Не се страхувай — каза Кейли. — Сигурна съм, че Антон е добре. — Без да знае кой е той, без да й пука. Потърси пипнешком ръката на Магда и я намери. — Да тръгнем към песента на птиците. — Двете тръгнаха в пълния мрак и откриха, че се спускат по лек наклон, между дървета.
И онова там светлинка ли беше? Слънцето ли надничаше над хоризонта?
Изгревът беше ослепителен. Стигнаха до обраслите останки на каравана. От нея можеха да продължат по едва различимия черен път до напукания от времето Болс Хил Роуд.