Дороти Харпър, доайен на групата със своите седемдесет и девет години, каза, че не можела да прости на Брайъни за деянието й.
— Малката никаквица съсипа живота им. На кого му пука, че съжалявала?
— Казват, че мозъкът се развивал напълно на много по-зряла възраст — каза Гейл Колинс. — Брайъни е била само на дванайсет или тринайсет, когато е казала лъжата. Не можеш да я виниш. — Гейл вдигна с две ръце чашата си бяло вино. Седеше на масата в нишата до кухненския плот.
Бланш Макинтайър, вярната (поне в повечето случаи) помощница на комендант Коутс, се беше запознала с Гейл на курсовете за секретарки преди трийсет години. Маргарет О’Донъл, четвъртата от клуба, беше сестра на Гейл и единствената позната жена на Бланш, която имаше портфейл акции.
— Кой го казва? — попита Дороти. — Онова за мозъка?
— Учените — отвърна Гейл.
— Тюх! — Дороти размаха ръка, сякаш пъдеше неприятна миризма. (Дороти беше единствената позната жена на Бланш, която продължаваше да казва неща като тюх.)
— Вярно е. — Бланш беше чувала д-р Норкрос в затвора да казва почти същото: че човешкият мозък се развива напълно едва след като човек навърши двайсет. Но нима това наистина беше толкова изненадващо? Ако някога си срещал тийнейджър (или ако си бил), това не би ли трябвало да е аксиома за теб? Тийнейджърите си нямаха никаква представа какви ги вършат, особено момчетата. А едно момиче на дванайсет? Забрави.
Дороти седеше в креслото до предния прозорец. Намираха се в нейното жилище, спретнат апартамент на втория етаж на улица „Малой“ с меки тъмносиви килими и свежи бежови стени. От прозореца се откриваше гледка към гората. Единственият знак за бурните събития по света беше един пожар (подобен на горяща кибритена клечка от това разстояние) на запад, към Болс Хил и Шосе 17.
— Ужасно жестоко е. Не ми пука колко малък е бил мозъкът й.
Бланш и Маргарет седяха на канапето. На масичката имаше отворена бутилка шабли и все още неотворено пино, поднос курабийки, изпечени от Дороти, както и трите шишенца хапчета, донесени от Маргарет.
— На мен много ми хареса — каза Маргарет. — Цялата книга. Мисля, че всички подробности около работата на медицинските сестри през войната са изумителни. И всичко за голямата битка, за Франция и слизането на брега! Истинска тръпка! Епична тръпка, бих казала! И романтиката! Има доста пикантни неща. — Тя поклати глава и се разсмя.
Бланш се обърна да я погледне. Беше раздразнена въпреки факта, че Маргарет споделяше впечатленията й от „Изкупление“. Маргарет беше работила за железниците, докато не й предложиха тлъста сума, за да се пенсионира преждевременно — някои хора просто си бяха родени късметлии. Маргарет О’Донъл се кискаше ужасно, особено за жена, прехвърлила седемдесетте и любителка на глупави керамични животинчета — десетки такива се тълпяха по первазите й. Последният й избор на книга беше онзи роман на Хемингуей за идиота, който отказваше да пусне рибата. Книгата беше вбесила Бланш, защото все пак ставаше дума за проклета риба! Маргарет беше решила, че и тази книга е романтична. Как можеше жена като нея да е превърнала парите за пенсиониране в акции? Това бе истинска мистерия.
— Стига, Мидж — каза Бланш. — Големи жени сме. Да не оглупяваме заради някакъв секс.
— Не е това. Просто книгата е грандиозна. Късметлийки сме, че ще си идем с нея. — Маргарет потърка чело и погледна Бланш над роговите рамки на очилата си. — Би било ужасно да умреш с лоша книга, нали?
— Предполагам — отвърна Бланш, — но кой твърди, че нещото, което се случва, е смърт? Кой казва, че ще умрем?
Срещата беше насрочена за тази вечер много преди появата на Аврора — никога не пропускаха първия четвъртък на месеца — и през по-голямата част от деня четирите стари приятелки си бяха разменяли есемеси като тийнейджърки, обсъждайки дали да не отменят сбирката поради настъпилите обстоятелства. Никоя не искаше да го прави. Първият четвъртък си беше първи четвъртък. Дороти беше написала, че ако това ще е последната й нощ, би предпочела да си замае главата с приятелките си. Гейл и Маргарет бяха на същото мнение, Бланш също, макар че се чувстваше малко гузна, че зарязва комендант Коутс. Но пък имаше правото да го направи, беше останала на работа много извънредни часове, за които щатът нямаше да я компенсира. Пък и Бланш искаше да обсъдят книгата. Подобно на Дороти, тя беше останала изумена от злината на малката Брайъни, както и от начина, по който злото дете бе съзряло в една напълно различна жена.