Илейн мислеше в същата посока.
— Като навремето, нали? Болно дете горе, а ние двамата тук и се чудим дали правим каквото трябва.
Франк натисна копчето. Илейн беше положила глава на масата, между ръцете си.
— По-добре вдигни глава — нежно й каза той и седна срещу нея.
Тя кимна и се изправи. Кичурите й бяха полепнали по челото и имаше онова питащо изражение на човек, когото са ударили по главата. Франк не мислеше, че самият той изглежда по-добре.
— Както и да е, разбирам какво имаш предвид — каза той. — Помня. Все се питахме как изобщо сме успели да се залъжем, че сме в състояние да се грижим за друго човешко същество.
Думите му извикаха усмивка на лицето й. Каквото и да им се случваше сега, те бяха преживели заедно едно новородено — а това не беше малко постижение.
Кафеварката изпиука. За момент изглеждаше тихо, но Франк внезапно долови шума отвън. Някой викаше. Виеха сирени, свиреше клаксон. Той инстинктивно надигна глава към стълбите, към Нана.
Не чу нищо, естествено — тя вече не беше бебе и това не бяха старите дни, настоящето нямаше нищо общо с тях. Сега Нана спеше толкова дълбоко, че никаква врява не можеше да я събуди, да я накара да отвори очи под пластовете бели нишки.
Илейн също гледаше към стълбите.
— Какво е това, Франк?
— Не знам. — Той извърна очи. — Не биваше да напускаме болницата. — С намек, че Илейн ги беше накарала. Не беше сигурен, че го вярва, но тя трябваше да сподели вината, а той — да хвърли малко камъни от своя двор в нейния. Намрази се, че знае какво точно прави. Но не можеше да се спре. — Трябваше да останем. Нана има нужда от лекар.
— Всички имат, Франк. Скоро и аз ще имам нужда от лекар. — Тя си наля кафе. После сякаш цяла вечност разбъркваше млякото и подсладителя. Франк си помисли, че тази част от дискусията е приключила, но тя каза: — Трябва да си благодарен, че настоях да се махнем.
— Какво?
— Така и не направи онова, което можеше да направиш, ако бяхме останали.
— Какви ги говориш?
Но той знаеше, естествено. Всеки брак си има свой собствен език, свои кодови думи, основаващи се на общия опит. Сега тя каза две от тях.
— Фриц Мешаум.
При всяко завъртане лъжицата й докосваше керамичната стена на чашата — зън, зън, зън. Като шифрована ключалка на сейф.
4
Фриц Мешаум.
Име с лоша слава, което Франк би искал да забрави, но дали Илейн би му позволила? Не. Крещенето на учителката беше зле, прословутото кроше в стената бе още по-зле, но случаят с Фриц Мешаум беше най-лошият от всички. Фриц Мешаум беше мъртвият плъх, който тя размахваше пред лицето му всеки път, когато се чувстваше притисната в ъгъла, като тази вечер. Де да можеше да види, че са в ъгъла заедно, от една и съща страна, страната на Нана, но не. Вместо това трябваше да повдигне темата за Фриц Мешаум. Трябваше да размаха мъртвия плъх.
Франк беше излязъл на лов за лисица, което не бе необичайно за гористия район на Три-Каунтис. Някой я беше видял да тича по полята южно от Шосе 17, недалеч от женския затвор. Езикът й бил изплезен и обаждащият се си помислил, че може да е бясна. Франк имаше известни съмнения, но приемаше сигналите за лисици сериозно. Всеки струващ нещо служител от контрола върху животните го приемаше сериозно. Франк отиде до рушащата се плевня, където било видяно животното, и половин час дебна из храсталаците. Не откри нищо с изключение на ръждясалия скелет на един „Олдсмобил Кътлас“ модел 1982 с изгнили бикини, вързани на антената.
На връщане към мястото, където беше паркирал пикапа, мина напряко през оградена собственост. Оградата представляваше смесица от боклуци, изгнили дъски, джанти и гофрирана ламарина и в нея имаше толкова дупки, че по-скоро можеше да привлече вниманието, отколкото да обезкуражи нежелани гости. През дупките Франк виждаше бялата къща с олющена боя и занемарения двор зад нея. Една гума висеше на оръфано въже, вързано за клона на един дъб, под дървото имаше купчина черни парцали с кръжащи около тях мухи, до стъпалата на верандата на пост стоеше щайга от мляко, пълна със старо желязо, една (вероятно празна) тенекия от масло беше захвърлена небрежно да лежи като шапка върху неподдържаната бугенвилия, която частично покриваше и верандата. Парчета стъкло от счупен прозорец на втория етаж бяха пръснати по навеса на верандата, а на алеята беше паркиран чисто нов пикап „Тойота“, син като океана. Около задните му гуми се търкаляха десетина гилзи, някога яркочервени, сега избледнели до розово, сякаш са лежали там дълго време.
Занемарената къща и чисто новата кола бяха в толкова перфектен кънтри стил, че Франк едва не се изсмя на глас. Продължи усмихнат напред и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае нещо, което не му се връзваше — купчината черни парцали се движеше. Мърдаше се.