Това те изсмукваше — отвътре и отвън, отпред и отзад, отвсякъде. Дори дрогата не помагаше. Е, помагаше мъничко, но не толкова, колкото би трябвало. Когато звънецът зазвъня — зън-зън, зън-зън, сякаш нямаше край, — Гарт се чувстваше болезнено трезвен. Не изпитваше особено желание да отговаря, не и тази вечер. Нито пък се почувства принуден да стане, когато посетителят му заряза звънеца и започна да чука. После да блъска. При това много енергично!
Блъскането спря. Гарт имаше време да си помисли, че неканеният гост се е отказал, преди да започне сеченето. Сечене и цепене. Вратата се тресеше, ключалката беше разбита и мъжът, който бе идвал по-рано, влезе с брадва в ръка. Гарт реши, че е дошъл да го убие — и не се почувства много натъжен от това. Щеше да боли, но се надяваше да не е за дълго.
Пластичната хирургия за мнозина беше майтап. Не и за Гарт. Какво смешно има в това да харесваш лицето си, тялото, единствената си кожа? Нищо, освен ако не си жесток или тъп. Само че сега, изглежда, че майтапът беше за негова сметка. Що за живот щеше да е само с половината от вида? Жесток и тъп. Гарт го виждаше съвсем ясно. Красиви жени често влизаха в кабинета му със снимки на други красиви жени и питаха: „Можете ли да ме направите като нея?“. А зад многото красиви жени, които искаха от него да побърника това-онова по съвършените им лица, имаше гадни шибаняци, които никога не оставаха доволни. Гарт не искаше да остава сам в един свят на гадни шибаняци, защото те бяха прекалено много.
— Стига сте се правили на възпитан, влизайте. Тъкмо гледах новините. Случайно да сте видели онзи материал, в който жената отхапа носа на мъжа?
— Да — каза Франк.
— Много съм добър с носовете и си падам по предизвикателствата, но ако нямам с какво да работя, нямам какво толкова да направя.
Франк спря до канапето, на няколко стъпки от Гарт. Брадвата беше малка, но все пак брадва.
— Да ме убиете ли смятате?
— Какво? Не. Дойдох…
Вниманието и на двамата се отклони към плоскоекранния телевизор, който показваше горящ магазин на „Епъл“. На тротоара отпред някакъв мъж с почерняло от огъня лице се въртеше замаяно в кръг, метнал димяща чанта на рамо. Символът на „Епъл“ над входа внезапно се откъсна и се сгромоляса на земята.
В следващия миг на екрана се появи Джордж Олдърсън. Лицето му беше сиво, гласът — дрезгав. През целия ден не беше излизал от студиото.
— Току-що ми се обади… синът ми. Отишъл вкъщи да провери съпругата ми. Двамата с Шарън сме женени от… — Водещият наведе глава и опипа възела на розовата си вратовръзка. Върху нея имаше петно от кафе. Гарт си помисли, че това е най-смущаващото послание въпреки безпрецедентната ситуация. — От четирийсет и две години. Тимъти, синът ми… каза… — Джордж Олдърсън се разхлипа. Франк взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.
— Доктор Фликингър, умът ви достатъчно бистър ли е, за да разбирате какво става? — Франк кимна към лулата на масичката.
— Разбира се. — Гарт усети, че любопитството му се съживява. — Наистина ли не сте дошъл да ме убивате?
Франк стисна с пръсти носа си непосредствено под очите. Гарт изпита чувството, че е външен наблюдател на някакъв сериозен вътрешен монолог.
— Тук съм, за да помоля за услуга. Направете я и сме квит. Става въпрос за дъщеря ми. Тя е единственото добро нещо, което е останало в живота ми. И сега тя също го пипна. Аврора. Искам да дойдете, да я видите и… — Устата му се отвори и затвори няколко пъти, но от нея не излязоха други думи.
Гарт се сети за собствената си дъщеря. За Кати.
— Не казвайте нищо повече. — Гарт сряза мисълта и я остави да отлети като панделка на силен вятър.
— Сериозно?
Гарт протегна ръка. Може би беше изненадал Франк Гиъри, но не и себе си. Имаше толкова много неща, за които не можеше да се помогне. Гарт винаги се радваше, когато може да го направи. А и му беше интересно да види тази Аврора отблизо.
— Разбира се. Ще ми помогнете ли?
Франк му помогна да се изправи и след няколко крачки Гарт беше добре. Докторът се извини за момент и влезе в съседната стая. Когато се появи отново, носеше малко черно куфарче и лекарска чанта. Излязоха в нощта. Докато вървяха към пикапа на Франк, Гарт докосна люляка, който стърчеше от задния ляв прозорец на мерцедеса, но се въздържа от коментар.