10
Лисугерът се отдалечи с куцукане от подпалената от жената горяща трева, но носеше в себе си друг огън, който гореше в задницата му. Това беше лошо, защото не можеше да тича бързо, а освен това надушваше собствената си кръв. А щом той можеше да я надуши, значи и други можеха.
В тази гора бяха останали още няколко пуми и ако някоя надушеше окървавената му задница и бут, с него бе свършено. Не беше виждал пума от много време, откакто майка му беше пълна с мляко и четирите му братчета и сестричета от котилото бяха живи (сега всички бяха мъртви — едно беше пило лоша вода, друго бе яло отровна примамка, трето попадна в капан и си откъсна крака, докато скимтеше, а четвъртото просто изчезна в нощта), но имаше също и диви прасета. Лисугерът се страхуваше от тях повече, отколкото от пумите. Те бяха избягали от кочината на някой фермер и се размножаваха в гората. Вече бяха много. По принцип лисугерът не би имал проблем да им избяга и дори щеше да се позабавлява да ги подразни малко — те бяха много тромави. Тази нощ обаче почти не можеше да тича. Скоро нямаше да може дори да подтичва.
Гората свърши с метална къща, която миришеше на човешка кръв и човешка смърт. Около нея висяха жълти ленти. Имаше някакви метални човешки неща в бурените и по счукания камък отпред. Към миризмата на смърт се прибавяше и някаква друга, каквато не бе надушвал никога. Не точно човешка, а като човешка.
И женска.
Забравил за момент страха от дивите прасета, лисугерът се отдалечи от металната къща, като куцаше и понякога се просваше на една страна и задъхан чакаше болката да отмине. После продължаваше. Трябваше да продължи. Миризмата бе екзотична, сладка и горчива едновременно, неустоима. Може би тя щеше да го отведе на някое безопасно място. Не изглеждаше много вероятно, но лисугерът беше отчаян.
Екзотичната миризма се засили. Към нея се добави друга женска миризма, но по-свежа и несъмнено човешка. Лисугерът спря да подуши един отпечатък на обувката на Лайла в глината, после бялото нещо във формата на гола човешка стъпка.
Някаква птичка кацна на един ниско надвиснал клон. Този път не беше сокол. Лисугерът никога досега не беше виждал подобна птица. От нея се носеше влажна и рязка миризма, която той не можеше да свърже с нищо. Птицата се изду важно.
— Моля те, не пей — каза лисугерът.
— Добре — отвърна зелената птица. — И без това рядко пея нощем. Виждам, че ти тече кръв. Боли ли?
Лисугерът беше твърде уморен, за да лицемери.
— Да.
— Увий се в паяжината. Ще спре болката.
— Ще ме отрови — каза лисугерът. Гърбът му гореше, но той много добре знаеше за отровите. Човеците отравяха всичко. Това беше най-големият им талант.
— Не. Отровата подминава тази гора. Увий се в паяжината.
Може би птицата лъжеше, но лисугерът не виждаше друг изход. Легна на една страна и се претърколи по гръб, както правеше някога в изпражненията на елени, за да скрие миризмата си. Благословена прохлада притъпи болката в гърба и бедрото му. Потъркаля се още малко, после скочи на крака и погледна с блеснали очи нагоре към клона.
— Какво си ти? Откъде дойде? — попита лисугерът.
— От Дървото майка.
— Къде е то?
— Следвай носа си — отвърна зелената птица и отлетя в мрака.
Лисугерът продължи от следа на следа, като от време на време спираше, за да се отъркаля в тях. Те го разхлаждаха, освежаваха го и му даваха сили. Женската миризма си оставаше силна, а екзотичната, не толкова женска, отслабваше. Двете заедно разказваха история на лисугера. Нежената беше дошла първа и бе тръгнала на изток, към металната къща и бараката, която сега гореше. Истинската жена беше пристигнала по-късно и се бе върнала при вонящата метална къща с жълтите ленти около нея.
Лисугерът проследи смесените миризми до едни папрати, мина през тях и стигна до група закърнели ели. От някои клони висяха изпокъсани паяжини, издаващи онази екзотична неженска миризма. Зад дърветата имаше поляна. Лисугерът излезе на нея. Вече се движеше с лекота и имаше чувството, че може не просто да избяга, ако се появи някое прасе, а направо да отлети. Клекна на поляната, загледан нагоре към дървото, което сякаш беше направено от много увити стволове. То се издигаше в черното небе по-високо, отколкото му стигаше погледът. Нямаше вятър, но дървото шумолеше, сякаш си говореше само на себе си. Тук неженската миризма се губеше в стотици други. В миризмите на много птици и животни, които бяха напълно непознати на лисугера.