Малко затворнички си взеха книги. Повечето гледаха новините, които сами по себе си бяха шоу на ужасите. Надзирател Уетърмор я спря при Крило Б, за да погледне заглавията. Мора не се изненада, че го вижда, защото надзирател Уетърмор беше толкова обратен, колкото първата нощ на карнавала Марди Гра в Ню Орлиънс. Мора щеше да се изуми, ако научеше, че той има жени у дома.
— Прилича ми на куп боклуци — отбеляза той. — Продължавай и се махай оттук, Мора.
— Добре, надзирател. Отивам в Крило А. Доктор Норкрос постави две от дамите на диета на прозак, но те обичат да четат.
— Добре, но стой далеч от Фицрой и тапицираната килия в края, ясно?
Мора го дари с най-лъчезарната си усмивка.
— Абсолютно, надзирател Уетърмор. И благодаря! Много ви благодаря!
Като се изключи новата — вещицата, — в Крило А имаше само две будни жени и спящата купчина, която доскоро беше Кити Макдейвид.
— Не — каза жената от А-2. — Не мога да чета, не мога. Хапчетата на Норкрос ми прецакаха очите. Не мога да чета, не. Тук се крещеше. Не обичам да крещят.
Жената в А-8 беше Ейнджъл. Тя погледна Мора с подпухнали очи, в които се четеше въпросът „какво стана с мен, мамка му“.
— Продължавай да търкаляш, Мо-Мо — предупреди тя, когато Мора въпреки предупреждението на надзирател Уетърмор й предложи две-три книги. Мора нямаше нищо против. Вече почти беше стигнала края на коридора. Погледна през рамо и видя, че Уетърмор е с гръб към нея и разговаря с надзирател Мърфи, когото останалите момичета наричаха Тигъра, като от историите за Мечо Пух.
— Мора…
Само шепот, но проникващ. Някак резониращ.
Беше новата. Иви. Ева. Която в Библията яла от Дървото на познанието и спечелила за себе си и мъжа си прогонване в този свят на болка и притеснения. Мора познаваше много добре прогонването. Тя беше прогонена в Дулинг, защото бе прогонила съпруга и двете си деца (без да броим Слъгър) в безкрайната вечност.
Иви стоеше при решетките на тапицираната килия, вперила поглед в Мора. И се усмихваше. Мора никога през живота си не беше виждала по-прекрасна усмивка. Може би вещица, но разкошна. Вещицата протегна ръка през решетките и я подкани с дълъг изящен пръст. Мора забута количката напред.
— Достатъчно, затворник! — Това беше надзирател Тайг Мърфи. — Спри!
Мора продължи напред.
— Дръж я, спри я! — извика Мърфи и тя чу тропота на твърди подметки по плочките.
Мора извъртя количката странично и я преобърна, с което създаде временна барикада. Опърпаните евтини книги се пръснаха по пода.
— Спри, затворник, спри!
Мора забърза към тапицираната килия, като измъкна от кръста си четката-шило. Вещицата продължаваше да я подканва. Не вижда какво я очаква, помисли си Мора.
Тя прибра ръка при бедрото си с намерение да забие шилото в тялото на вещицата. В черния дроб. Само че онези черни очи я накараха първо да забави крачка, а после да спре. Мора виждаше в тях не зло, а интерес, от който я побиваха тръпки.
— Искаш да бъдеш с нея, нали? — бързо прошепна Иви.
— Да — каза Мора. — Господи, толкова много искам.
— Можеш да бъдеш. Но първо трябва да заспиш.
— Не мога. Страдам от безсъние.
Уетърмор и Мърфи се приближаваха. Мора разполагаше само със секунди да наръга вещицата и да сложи край на тази чума. Само че не го направи. Черните очи на непознатата я бяха пленили и тя откри, че не желае да се откъсва от този плен. Мора видя, че това изобщо не са очи, а дупки, отварящи се към нов мрак.
Вещицата притисна лице в решетките, без да откъсва очи от Мора.
— Бързо ме целуни. Докато още има време.
Мора не се замисли дори за миг. Пусна подострената четка за зъби и притисна и своето лице към решетките. Устните им се срещнаха. Топлият дъх на Иви проникна в устата на Мора и надолу в гърлото й. Мора почувства как благословеният сън се надига от основата на мозъка й, както ставаше, когато беше дете, в леглото си, прегърнала с едната си ръка мечето Фреди, а с другата плюшения дракон Гъси. Заслушана във воя на студения вятър отвън и знаеща, че е в безопасност и на топло, запътила се към страната на сънищата.
Когато Били Уетърмор и Тайг Мърфи стигнаха до нея, Мора лежеше по гръб пред килията на Иви, а първите нишки вече поникваха от косата й, от устата и изпод затворените клепачи на сънуващите й очи.
Глава 18
1
Франк очакваше поредната купчина глупости на търкалета, когато се върне в къщата, но се оказа, че греши — този път нямаше никакви глупости. За разлика от всичко друго през този ден — както и през следващите, — проблемите му се решиха по лесния начин. Тогава защо изобщо не се чувстваше в подобрено настроение?