— Ще ти кажа какво стана, Рий. Деймиън си удари коляното при игра на футбол, това стана. Просто се заиграл с някакви типове в парка. Не бях там. Деймиън ми каза, че никой не го е докосвал — просто се затичал напред, вероятно да пресрещне куотърбека, чул нещо да изпуква, паднал в тревата, а когато се изправил, куцал. Медиална или антериална колатерална връзка, все забравям коя точно, но нали се сещаш, една от тези. Частта, която действа като възглавничка между костите.
Аха, каза Рий.
— По онова време се справяхме добре, само дето нямахме здравна осигуровка. Аз работех по трийсет и четири часа седмично в един център за дневни грижи, а Деймиън имаше редовна работа на черно, която се заплащаше страхотно. Нещо от рода на двайсет долара на час. В брой! Беше помощник на един дребен изпълнител, който правеше шкафове за богаташи от Чарлстън. Политици, едри бизнесмени и тъй нататък. Въглищни магнати. Деймиън пренасяше тежести и прочие. Справяхме се супер, особено за хлапета само с гимназиални дипломи. Гордеех се със себе си.
При това напълно основателно, каза Рий.
— Имахме си апартамент. Хубав апартамент, с чудесни мебели и тъй нататък, по-хубаво от всичко, което съм имала като малка. Той си купи почти нов мотоциклет и взехме на лизинг кола за мен, за да разхождам нашия Боби. Ходихме до Дисниленд. Разгледахме Космическата планина, Къщата с призраците, прегърнахме Гуфи и какво ли още не. Заех пари на сестра си да иде на дерматолог. Дадох малко и на майка ми, за да й поправят покрива. Но нямахме здравни осигуровки. И Деймиън си прецака коляното. Най-добрата опция беше операция, но… Просто трябваше да стиснем зъби и да преживеем лишенията. Да продадем мотора, да се откажем от колата, да стегнем коланите за една година. Аз го желаех, кълна се. Но Деймиън не искаше и да чуе. Отказа. И дума да не става. Беше само коляно, така че отстъпих. Нали ги знаеш какви са мъжете. Никога не молят някой да ги упъти и няма да отидат на лекар, освен ако не са на умирачка.
Абсолютно си права, приятелко, каза Рий.
— Не, казваше той. Ще го изтърпя. И да си призная, имахме навик да купонясваме. Винаги купонясвахме. Като хлапета. Екстази. Трева, естествено. Кока, ако някой намереше. Деймиън имаше скътани успокоителни. Започна да ги взема, за да не го боли прекалено много коляното. Самолечение, както го нарича доктор Норкрос. И нали знаеш за моето главоболие? За пристъпите?
Разбира се, че знам, каза Рий.
— Да. Та една вечер казвам на Деймиън, че главата ми ще се пръсне, и той ми дава хапче. Опитай от тези, каза. Може да те отпусне. И така се пристрастих. Още от първия път. Чиста работа. Нали знаеш?
Знам, каза Рий.
3
Новините започнаха да му идват прекалено и Джаред превключи на „Пъблик Аксес“, където някаква неимоверно ентусиазирана майсторка показваше как се украсява с ресни и мъниста. Предаването със сигурност беше записано предварително. Ако не беше, ако тази жена наистина се държеше така в момента, Джаред не би искал да я среща в нормален ден. „А сега ще направим нещо пре-красно!“ — извика тя и заподскача пред една сива завеса.
Майсторката беше единствената му компания. Моли беше заспала.
Към един след полунощ той излезе до тоалетната. Когато след три минути се върна, тя беше заспала на канапето, стиснала кутията „Маунтън Дю“, която й беше дал. Лицето й вече беше наполовина покрито от паяжината.
Джаред също заспа за два часа в кожения фотьойл. Умората надделя над тревогата му.
Събуди го остра миризма, която идваше през мрежестата врата — някъде имаше пожар. Джаред затвори стъклената врата и се върна в креслото. На телевизора камерата се беше съсредоточила върху ръцете на майсторката, които въртяха сръчно игла.
Беше 2:54 след полунощ, петък. Нов ден според часовника, но Джаред имаше чувството, че предишният ден няма да си отиде скоро, ако изобщо си отиде.
По-рано беше пресякъл улицата, за да вземе мобилния телефон на г-жа Рансъм от чантата й. Сега написа на Мери:
Здрасти, Джаред е. Добре ли си?
Да, но май нещо се е подпалило, усещаш ли го?
Да, но не знам какво е. Как е майка ти? Сестра ти? Ти как си?
Всички сме добре. Пием кафе и си правим шоколадово брауни. Как е Моли?
Джаред погледна Моли на канапето. Беше я завил е одеяло. Покритието на главата й беше кръгло и бяло.
Страхотно. Налива се с Маунтън Дю. Пиша ти от телефона на баба й.
Мери отговори, че ще му пише скоро. Джаред отново насочи вниманието си към телевизора. Енергията на майсторката като че ли беше неизчерпаема.