— Знам, че на някои няма да им хареса, но лично аз не обичам стъклото. Драска се. Моето убеждение е, че можете да постигнете същите резултати и е пластмаса. Камерата показа в едър план розовото мънисто, което държеше между палеца и показалеца си. — Виждате ли, дори моето експертно око едва ли ще открие разликата.
— Доста добре — каза Джаред. Никога не си беше говорил сам, но пък и никога не беше оставал сам в къщата с омотано в пашкул тяло, докато навън бушуваше горски пожар. А и не можеше да отрече, че червеният боклук наистина приличаше на стъкло. — Адски добре, госпожо.
— Джаред? На кого говориш?
Не беше чул, че предната врата се е отворила. Скочи на крака, изкуцука четири-пет крачки с нараненото си коляно и се хвърли в обятията на баща си.
Стояха прегърнати между кухнята и дневната. И двамата плачеха. Джаред се опита да обясни на баща си, че е отишъл само да се изпикае, че нищо не е можел да направи за Моли, че се чувства ужасно, но по дяволите, трябвало да отиде до тоалетната, а тя изглеждала добре, сигурен бил, че всичко ще е наред, тя си пиела газираната напитка и бърборела. Нищо не беше наред, но Клинт каза, че е. Повтаряше го отново и отново, и баща и син се прегръщаха все по-силно, сякаш със силата на волята си можеха да поправят всичко и може би — може би — за няколко секунди го направиха.
4
Отрязаното парче, което Фликингър взе от ръката на Нана, приличаше на фино изтъкан плат, когато се гледаше през малкия микроскоп. Нишките имаха нишки, които също си имаха нишки.
— Всъщност прилича на растителни фибри — каза докторът. — Поне на мен.
Франк си представи счупено житно стъбло и дългите, подобни на конци парчета, които висят свободно.
Гарт стисна парчето бели нишки между пръстите си. Когато ги разтвори, веществото се разтегли като дъвка.
— Лепкаво, невероятно разтегливо, бързо растящо, по някакъв начин променящо химията на приемника, свирепо я променя…
Докато Гарт говореше — най-вече на себе си, — Франк се замисли върху свеждането на дъщеря му до „приемник“. Тази мисъл не го направи щастлив.
Гарт се изкиска.
— Не ми харесва как се държите, господин Фибри. Наистина не ми харесва. — Намръщи се, докато лепваше материала върху предметно стъкло, за да го погледне през микроскопа.
— Добре ли сте, доктор Фликингър? — Франк можеше да приеме, че хирургът е ексцентричен и друсан и като че ли дотук знае какво прави, но все пак този тип разполагаше с колекция остри инструменти в непосредствена близост до дъщеря му.
— Чувствам се отлично. Макар че не бих отказал едно питие. — Фликингър седна до неподвижната Нана и се почеса с тримера под носа. — Нашият приятел господин Фибри е доста противоречив. Би трябвало да е гъба, но е много активен и агресивен, а в същото време се интересува единствено от XX хромозомата. После го отрязвате от останалата маса и край с него. Става нищо. Просто някаква лепкава гадост.
Франк се извини, порови в кухнята и се спря на боклука от горния рафт между брашното и царевичната закуска. Имаше само колкото да налее по един пръст на двамата. Отнесе чашите в дневната.
— Освен ако очите не ме лъжат, това е шери за готвене. Ще я караме на полеви условия, Франк. — Гарт изобщо не изглеждаше разочарован. Взе чашата, гаврътна я и ахна доволно. — Виж, случайно да ти се намира кибрит? Или запалка?
5
— Добре, Рий, следващата част няма да е новина. Малкият навик стана голям, а големите навици са скъпи. Деймиън открадна неща от къщата на един богаташ и първия път му се размина, но не и втория. Не го арестуваха или нещо такова, но го изхвърлиха.
Защо ли не се учудвам, каза Рий.
— Да. После аз изгубих работата си в центъра за дневни грижи. Това стана, когато икономиката здравата се срина и собственичката трябваше да направи съкращения. Шантавото беше, че задържа две момичета, които започнаха там доста след мен и нямаха моя опит. Никога няма да познаеш каква беше разликата между мен и тях.
О, може и да позная, но все пак ми кажи, отвърна Рий.
— Те бяха бели. Виж, не търся извинения. Наистина. Но нали знаеш, така стоят нещата. Всичко се прецака и аз се депресирах. Много се депресирах. Както би направил всеки на мое място. Така че започнах да гълтам хапчетата дори когато главата не ме болеше. И знаеш ли кое беше най-лошото? Разбирах какво става. Казвах си — ето, това е моментът, в който ставам шибана безмозъчна наркоманка, както винаги са ми казвали, че ще стана. Мразех се заради това. Сбъдвах съдбата си, която ми бяха определили другите, задето съм израснала бедна и черна.