— О — каза Лайла.
Продължиха през тъмния град. Пламъците на пожара на хълма бяха червени, пушекът беше един нюанс по-тъмен от нощта. Жена в светлоотразяващ розов анцуг скачаше на място на една поляна. Тълпи хора предимно жени — се виждаха през големите прозорци на „Старбъкс“ на главната улица; заведението беше продължило да работи по изключение до късно, или (може би по-вероятно) беше отворено принудително от тълпата. Часовникът показваше 2:44.
Лайла никога досега не беше виждала паркинга зад „Скърцащото колело“ толкова претъпкан. Имаше пикапи, седани, мотоциклети, обикновени автомобили, микробуси. Нова редица коли беше започнала да се образува на тревата в края на паркинга.
Лайла спря до задната врата, която беше отворена и от нея се лееха светлина, глъчка и музика от джубокс. В момента течеше шумно парче на някаква гаражна банда, което беше чувала безброй пъти, но не би могла да се сети за името, дори ако беше свежа и отпочинала. Гласът на вокалиста беше като желязо, влачено по асфалт.
Ще се събудиш в почуда и пълна самота! — виеше той.
Една сервитьорка беше заспала седнала върху щайга за мляко до вратата. Каубойските й ботуши образуваха буквата V. Тери слезе от колата, остави Платина на седалката и се наведе, за да надникне вътре. Неоновата светлина от реклама на бира осветяваше дясната половина на лицето му и му придаваше киселинно зелен вид на труп от някакъв филм. Той посочи мъничкия пашкул.
— Може би е по-добре да скриеш някъде бебето, Лайла.
— Какво?
— Помисли си. Скоро ще започнат да избиват момичетата и жените. Защото са опасни. Събудили са се от неправилната страна на леглото, така да се каже. — Той се изправи. — Трябва да пийна. Успех.
Заместник-шерифът затвори внимателно вратата, сякаш се страхуваше да не събуди бебето.
Лайла гледаше как Тери влиза през задната врата в бара. Изобщо не погледна заспалата върху щайгата жена, чиито токове на ботушите бяха опрени в чакъла, а носовете гледаха нагоре.
9
Надзиратели Лампли и Мърфи бяха разчистили дългата маса в санитарния склад, така че да могат да сложат тялото на Рий. И дума не можеше да става да я карат в моргата посред нощ, а и в „Св. Тереза“ все още беше пълна лудница. Ако положението се успокоеше, утре някой от надзирателите щеше да откара трупа в погребалния дом „Краудърс“ на улица „Крюгер“.
Клаудия Стивънсън седеше на сгъваем стол до масата и притискаше торбичка с лед към гърлото си. Дойде Дженет и седна на друг сгъваем стол.
— Просто исках да си поговоря с някого — каза Клаудия. Гласът й бе почти шепот. — Рий винаги е била добра слушателка.
— Знам — каза Дженет и си помисли, че това си остава истина, макар че Рий беше мъртва.
— Съжалявам за загубата ви — каза Ван. Тя стоеше на прага, мускулестото й тяло изглеждаше отпуснато от умора и мъка.
— Трябваше да използваш тазера — каза Дженет, но не намери сили да го произнесе като обвинение. Тя също бе изтощена.
— Нямаше време — отвърна Ван.
— Тя щеше да ме убие, Джини — каза Клаудия, все едно се извиняваше. — Ако искаш да виниш някого, вини мен. Аз се опитах да махна паяжините от нея. Просто исках да си поговоря с някого — повтори тя.
В покой откритото лице на Рий беше едновременно отпуснато и потресено, с полузатворени клепачи и отворена уста. Изражението й беше междинно, между усмивки, между смехове — от онези, които хората не обичат да виждат на снимките си. Разкъсаните паяжини висяха от косата й, отпуснати и безжизнени, вместо трептящи и копринени, мъртви като самата Рий. Нишките бяха спрели да растат, когато Рий бе спряла да живее.
Когато се опита да си представи живата Рий, Дженет успя да си спомни ясно само онзи кратък момент от сутринта. Аз пък казвам, че не може да не ти се занимава с квадрат светлина.
Клаудия въздъхна, изстена, изхлипа или може би направи всичко това едновременно.
— Ох, Господи — промълви задавено. — Толкова съжалявам.
Дженет затвори клепачите на Рий. Така беше по-добре.
Пръстът й докосна белега на челото. Кой ти го е оставил, Рий? Надявам се, че се мрази и се наказва. Или че е мъртъв. И почти съм сигурна, че е той. Деветдесет и девет процента. Клепачите на момичето бяха по-бледи от останалата й кожа с цвят на пясък.
Дженет се наведе към ухото на Рий.
На никого не съм разказвала онова, което разказах на теб. Дори на доктор Норкрос. Благодаря, че ме изслуша. А сега спи, скъпа. Моля те, наспи се добре.